Пак се надвесих и се взрях в мрака, без да очаквам нищо. Така значи, помислих си, на място като това посред бял ден съществува такъв непрогледен мрак. Прокашлях се и преглътнах. Звукът изкънтя в мрака, сякаш кашляше някой друг. Слюнката ми още имаше вкус на лимонови бонбони.
Върнах капака на кладенеца на мястото му и го затиснах с парчето бетон. Сетне си погледнах часовника. Наближаваше единайсет и половина. Беше време да си вървя, за да се обадя на Кумико в обедната й почивка.
— Трябва да се прибирам — обясних аз.
Мая Казахара се понавъси.
— Върви, Господин Птицата с пружината — рече тя. — Политай към къщи.
Когато прекосихме двора, каменната птица още бе вперила сухи очи в небето. То беше запълнено от край до край с покривалото на сивите облаци, но поне беше спряло да вали. Мая Казахара откъсна шепа трева и я метна към небето. Понеже нямаше вятър, който да отнесе стръкчетата, те паднаха в нозете й.
— Помисли колко много часове остават до времето, когато слънцето залязва — рече ми тя, без да ме поглежда.
— Наистина — рекох аз. — Много часове.
6.
За раждането на Кумико Окада и Нобору Ватая
Израсъл съм като единствено дете и ми е трудно да си представя как вече големите братя и сестри се чувстват, докато общуват, когато всеки води свой си живот. В случая с Кумико, станеше ли дума за Нобору Ватая, върху лицето й се появяваше странно изражение, сякаш тя е сложила случайно в устата си нещо с чудноват вкус, но нямаше как да разбера какво точно означава изразът й. Колкото до моите чувства към по-големия й брат, в тях нямаше нищо положително. Кумико го знаеше и смяташе, че е напълно логично. И тя не обичаше брат си. Ако не бяха кръвни роднини, дори ми беше трудно да си представя, че някога биха подхванали разговор. Обаче те бяха брат и сестра, от което нещата доста се усложняваха.
След като се скарах с баща й и прекъснах всякакви отношения със семейството й, Кумико вече нямаше повод да се вижда с Нобору Ватая. А ние с баща й се скарахме лошо. Не съм се карал често през живота си — не съм такъв човек, — но веднъж скарам ли се, няма връщане назад. Така скъсах окончателно с бащата на жена си. По-късно, след като бях отприщил гнева си, ядът ми загадъчно се изпари. Изпитвах само облекчение. Вече не ми се налагаше да се виждам с тъст си: от плещите ми сякаш бе паднало тежко бреме, което ме е мъчило отдавна. От гнева и омразата не бе останала и следа. Дори започнах да му съчувствам за трудностите, на които се е натъквал през живота, колкото и глупав и отблъскващ да ми се струваше този негов живот. Казах на Кумико, че никога повече няма да се срещам с майка й и с баща й, но тя може да ги посещава по всяко време. Тя не направи опит да ги види. „Не се притеснявай — рече ми. — Бездруго никога не съм изгаряла от желание да ги виждам.“
По онова време Нобору Ватая живееше с родителите си, но когато ние с баща му се скарахме, той просто стана и си излезе, без да казва и дума. Това не ме изненада. Аз не го интересувах. Той правеше всичко възможно да избягва личния контакт с мен, освен ако наистина не се налагаше. И така, когато спрях да се виждам с родителите на Кумико, вече нямаше причина да се виждам и с Нобору Ватая. Кумико също нямаше причини да се среща с брат си. Той беше зает, тя също, пък и двамата никога не са били близки.
Жена ми обаче понякога му се обаждаше в университетския кабинет, а той понякога й се обаждаше в редакцията (но не и вкъщи). Кумико ми съобщаваше за това, без да влиза в подробности за какво са си говорили. Аз не я питах и тя не ми разказваше, освен ако не се налагаше.
Изобщо не ме вълнуваше за какво разговарят Кумико и Нобору Ватая. Което не означава, че ми е било неприятно. Просто недоумявах какво имат да си кажат двама души, които са толкова различни. Или това се получаваше само през по-особения филтър на кръвната връзка?
Макар брат и сестра. Нобору Ватая и Кумико имаха разлика във възрастта от девет години. Между двамата липсваше видима връзка и заради това, че жена ми бе живяла няколко години при родителите на баща си.
Двамата не бяха единствените деца на семейство Ватая. Между тях имало и сестра, пет години по-голяма от Кумико. Но когато била на три години, Кумико била пратена от Токио в далечната Ниигата при баба си. След време майка й и баща й й казали, че са го направили, защото като малка била болнава и те смятали, че чистият въздух в провинцията ще й се отрази добре, тя обаче не им вярваше. Поне Кумико не помнеше някога да е била болнава и да е прекарала някаква тежка болест, а и никой в къщата в Ниигата не се притеснявал особено за здравето й.