— Сигурна съм, че това им е било просто оправдание — сподели веднъж с мен жена ми.
Съмненията й били подсилени от нещо, което чула от една роднина. По всичко личало, че между майка й и баба й тлеела отколешна вражда, и решението Кумико да бъде пратена в Ниигата било плод на примирие, което двете жени били сключили. С това, че преотстъпили Кумико за известно време, родителите й усмирили гнева на бабата, а фактът, че внучката е в дома й, потвърждавал, че тя е запазила връзката със сина си (бащата на Кумико). С други думи, момиченцето било нещо като заложница.
— Освен това вече са имали две деца — разказа ми веднъж жена ми. — Като се лишат от присъствието на третото, загубата не била голяма. Не че са смятали да се отърват от мен: вероятно просто са решили, че такова невръстно дете няма да преживее тежко раздялата. Всъщност едва ли са умували дълго. Това просто е било най-лесното решение на проблема. Представяш ли си? И аз не знам защо, но явно не са и подозирали как такава раздяла ще се отрази на малко дете.
Докато навършила шест години, живеела при баба си в Ниигата. Не че животът й в провинцията бил тъжен или неприятен. Баба й давала мило и драго за нея, а самата Кумико се забавлявала повече в игрите с братовчедите си, които били по-близко до нея като възраст, отколкото със собствените си брат и сестра. Накрая, когато станало време да тръгне на училище, я прибрали в Токио. Родителите й вече нервничели от дългата раздяла с дъщеря си и настояли да я вземат обратно при себе си, докато не е станало прекалено късно. В известен смисъл обаче били закъснели. През седмиците, след като взели решението да я приберат, баба й страдала все повече. Престанала да се храни, не можела да спи. Ту прегръщала и притискала с все сила до себе си малката Кумико, ту я биела с линия през ръцете, докато не ги насинела. Ту твърдяла, че няма да я пусне и че предпочита да умре, отколкото да се раздели с нея, ту й крещяла да се маха и че не иска да я вижда никога вече. С възможно най-обидните думи обяснявала на момиченцето каква ужасна жена е майка му. Дори се опитала да си пререже с ножица вените на китката. Кумико не проумявала какво става. Била твърде малка.
Тогава се затворила за външния свят. Стиснала очи. Запушила очи. Залостила съзнанието си. Сложила край на всяка мисъл и надежда. Следващите няколко месеца й се губели. Тя изобщо не помнела какво се е случило през тях. Когато излязла от това състояние, видяла, че се намира в нов дом. В дома, който изобщо не е трябвало да напуска. Там били родителите й, брат й и сестра й. Това обаче не бил нейният дом. Това било просто нова среда.
В тази нова обстановка Кумико станала трудно, мълчаливо дете. Не вярвала на никого, не се уповавала безусловно на никого. Чувствала се неловко в прегръдката на родителите си. Не познавала миризмата им. Притеснявала се. Понякога дори не давала да я прегръщат. Единственият човек в семейството, пред когото започнала, макар и трудно, да се разкрива, била сестра й. Майка й и баща й се били отказали да търсят път към нея, брат й почти не я забелязвал. Ала сестра й разбирала, че зад упоритите й настроения има объркване и самота. Помагала й всячески, спяла в същата стая, разговаряла с нея, четяла й, изпращала я до училището, помагала й с домашните. Когато Кумико се свивала в ъгъла на стаята и плачела с часове, сестра й била до нея и я прегръщала. Правела всичко възможно, за да намери път към сърцето й. И всичко е щяло да бъде съвсем различно, ако сестра й не била починала от хранително отравяне една година след завръщането на Кумико от Ниигата.
— Ако не беше умряла, обстановката у нас вероятно нямаше да бъде такава — сподели с мен жена ми. — Беше малка, едва в шести клас, но беше душата на семейството. Ако не беше починала, всички ние вероятно щяхме да бъдем днес по-нормални. Най-малкото аз нямаше да бъда такъв безнадежден случай. Разбираш ли? След това се чувствах ужасно виновна. Защо не умрях аз вместо сестра ми? Никой не ме обичаше. Никой не ми се радваше. Защо смъртта не бе отнесла мен? Родителите и брат ми знаеха какво изпитвам, но не казваха нищо, за да ме утешат. Къде ти! Говореха с повод и без повод за мъртвата ми сестра: колко красива и умна е била, колко внимателна, как всички са я обичали, колко добре е свирела на пиано. И ме принудиха да ходя на уроци по пиано! Все някой трябвало да свири след смъртта на сестра ми. Изобщо не се интересувах от пианото. Знаех, че никога няма да свиря като сестра си, а и не ми трябваше още едно доказателство колко ме е превъзхождала. Но те не искаха и да чуят. Просто не искаха. Затова и до днес мразя пианото. Не обичам да гледам как някой свири на пиано.