Когато Кумико ми разказа това, се вбесих на семейството й. Да й причинят всичко това! Да не й го спестят! Беше преди да се оженим. Познавахме се от два месеца. Беше тиха неделна сутрин, бяхме в леглото. Кумико ми разказва дълго за детството си, сякаш разнищваше заплетен конец, и от време на време млъкваше, за да премисли събитията. За пръв път говореше толкова много за себе си. До онази сутрин не знаех почти нищо за семейството и детството й. Знаех, че е кротък човек, че обича да рисува, че има дълга красива коса и две бенки отзад на лявото рамо. И че съм първият й мъж.
Докато разказваше, от време на време се разплакваше. Разбирах я: имаше нужда да си поплаче. Прегръщах я и я милвах по косата.
— Сигурна съм, че ако сестра ми не беше починала, щеше да я обикнеш — каза тя. — Всички я обичаха. Обикваха я от пръв поглед.
— Може би — отвърнах аз. — Но по една случайност съм влюбен в теб. Съвсем просто е. Ние с теб сме заедно. И сестра ти няма нищо общо с това.
Както лежеше, Кумико се позамисли. Седем и половина в неделя сутринта: време, когато всичко звучи приглушено и въздушно. Слушах как гълъбите престъпват по покрива на къщата, как някой в далечината вика куче. Кумико гледа дълго-дълго някаква точка на тавана.
— Я ми кажи — рече накрая, — обичаш ли котки?
— Умирам за котки — отговорих й. — Като малък винаги съм имал. Постоянно си играехме, дори спях с тях.
— Щастливец. Аз страшно исках да имам котка. Но не ми разрешаваха. Майка ми ги мрази. Никога през живота си не съм получавала онова, което искам. Нито веднъж. Представяш ли си? Нямаш понятие какво е да живееш по този начин. Когато живееш така — когато никога не получаваш каквото искаш, — накрая вече не знаеш какво всъщност искаш.
Хванах я за ръката.
— Дори и да е било досега така, вече не си дете. В правото си сама да избираш как да живееш. Можеш да започнеш отначало. Ако искаш котка, единственото, което трябва да направиш, е да избереш живот, в който можеш да я имаш. Просто е. Твое право е… нали така?
Тя не сваляше очи от мен.
— Мм — рече ми. — Така е.
Няколко месеца по-късно двамата с Кумико вече обсъждахме как ще се оженим.
Детството на Кумико в онзи дом е било тежко и ненормално, обаче и детството на Нобору Ватая е било съсипано, но в друго отношение. Майката и бащата направо били луди по сина си, ала не само го обграждали с обич, а били взискателни за много неща. Бащата бил убеден, че единственият начин да живееш пълноценно в японското общество е да изкарваш възможно най-високите оценки и да прегазваш всекиго и всички, застанали на пътя ти към върха. Бил напълно уверен в това.
Малко след като се ожених за дъщеря му, чух от самия него тези думи. Той твърдеше, че хората не се раждали равни. Че ни учели в училище на тези тъпотии, за да ни натрапят чувство за справедливост. Япония наистина имала политическата структура на демократична държава, но същевременно била класово общество на ожесточената кръвожадна конкуренция, където слабите били премазвани от силните, и ако не успееш да станеш част от върхушката, просто нямало смисъл да живееш в страната. Щял си да бъдеш пометен. Трябвало да се бориш със зъби и нокти, за да изкачиш следващото стъпало в йерархията. Такива амбиции били повече от здравословни. Ако хората загубели амбициите си, Япония щяла да загине. Не изказах никакво мнение в отговор на възгледите на тъст ми. А и той не го очакваше от мен. Просто излагаше схващанията, убежденията си, които нямаше да се променят никога.
Майката на Кумико беше дъщеря на високопоставен държавен служител. Израсла в най-хубавия квартал на Токио, тя бе живяла в охолство и нямаше нито възгледи, нито дух да оспорва мненията на съпруга си. Поне според мен тя нямаше мнение за нищо, което не вижда точно пред себе си (и всъщност си беше изключително късогледът). Възникнеше ли случай, когато трябваше да изкаже мнение за нещо в по-широкия свят, тъща ми заимстваше мнението на мъжа си. Ако нещата се ограничаваха само с това, всичко щеше да бъде наред, но както често е характерно за такива жени, тъща ми страдаше от неизлечима форма на снобизъм. Понеже им липсват осмислени ценности, подобни хора стигат до едно или друго становище само като възприемат чужди представи или възгледи. Единственото правило, което ги направлява, е: „Как изглеждам в очите на другите?“ И така, госпожа Ватая се бе превърнала в тесногръда изнервена жена, която се вълнуваше единствено от мястото на мъжа си в управлението и от научните успехи на сина си. Което не се вместваше в стеснения й кръгозор, за нея се обезсмисляше.