Пред камерите шуреят ми разиграваше ролята на Немногословния. Ако го попитаха за мнението му, той отговаряше просто, ясно и точно. Ако спорът се разгорещеше и всички останали започнеха да крещят, Нобору Ватая запазваше самообладание. Ако му отправеха предизвикателство, предпочиташе да си замълчи, да остави опонентът му да се доизкаже и после с едно-единствено изречение да направи на пух и прах доводите му. Беше усвоил до съвършенство изкуството да нанася смъртоносния удар с усмивка и мъркане. На телевизионния екран изглеждаше много по-умен и благонадежден, отколкото истинският Нобору Ватая. И аз не знам как го постигаше. Със сигурност не беше красив. Но беше висок и слаб, личеше, че има добро възпитание. В телевизията бе намерил място, където се чувстваше в свои води. Средствата за масово осведомяване го посрещнаха с разтворени обятия, а той ги прие не по-малко въодушевено.
Аз обаче не можех да го гледам — и по телевизията, и по вестниците и списанията. Със сигурност бе кадърен и надарен. Поне това не мога да му отрека. Умееше да повали противника си бързо и безвъзвратно с възможно най-малко думи. С животински нюх долавяше накъде духа вятърът. Но ако човек следеше внимателно какво говори или пише, щеше да се убеди, че в думите му няма последователност. Те не отразяваха възглед, който се основава на дълбоко убеждение. Нобору Ватая живееше в свят, който сам бе сътворил, обединявайки няколко едноизмерни мисловни системи. При нужда бе в състояние да пренареди за миг комбинацията. Прилагаше изобретателни, дори артистични интелектуални хватки и номера. За мен обаче те се свеждаха всичко на всичко до играта. Ако в мненията му изобщо имаше някаква последователност, то това бе последователната липса на последователност, а ако шуреят ми имаше някакъв светоглед, то това бе светоглед, в който се открояваше липсата на светоглед. Ала тъкмо до тези липси се свеждаха интелектуалните му козове. Последователността и строго установеният светоглед бяха излишен багаж в интелектуалната безкрайна война, припламваща в ограниченото време, с което разполагаха средствата за масово осведомяване, и голямото предимство на Нобору Ватая бе, че е свободен от подобно бреме.
Той нямаше какво да отстоява, което означаваше, че може да съсредоточи цялото си внимание върху чистите битки. Единственото, от което се нуждаеше, бе да напада и да поваля противника. Нобору Ватая беше интелектуален хамелеон, който променяше цвета си в зависимост от опонента, вместваше логиката си в къси като реклами изречения, за да постигне максимално въздействие, и впрягаше с лекота цялата риторика. Нямах представа как се е сдобил с всички тези умения, но той очевидно умееше да гъделичка чувствата на публиката. Знаеше как да прилага логика, вълнуваща огромното мнозинство. Всъщност дори не му се налагаше да следва логиката: беше достатъчно да се преструва, че го прави, стига по този начин да приковеше вниманието на масите.
Друг негов коз беше лекотата, с която боравеше с терминологията. Никой, естествено, не знаеше какво означава тя, ала Нобору Ватая умееше да я поднесе така, та да разбереш, че именно ти си виновен, задето не я схващаш. И постоянно се позоваваше на статистиката. Цифрите се бяха врязали в съзнанието му и съдържаха огромен потенциал да убеждават, но ако после човек поспреше и се замислеше, си даваше сметка, че никой не е оспорил източниците на Нобору Ватая и тяхната достоверност.
Вбесявах се от тази хитра тактика на шурея ми, но така и не можех да обясня на никого какво точно ме дразни. Нито веднъж не съм успял да посоча довод, с който да оборя Нобору Ватая. Все едно да се боксираш с призрак: ударите само просвистяват във въздуха. Няма какво да ударят. Стъписан, наблюдавах как дори умни интелектуалци се прехласват по шурея ми. Това, кой знае защо, ме дразнеше.
И така, малко по малко започнаха да гледат на Нобору Ватая като на един от най-умните мъже на нашето време. Сякаш никой вече не се вълнуваше от последователността. Единственото, което всички очакваха да видят по телевизията, бе поредната схватка на гладиаторите интелектуалци — колкото по-червена кръв пускаха те, толкова по-добре. Нямаше никакво значение, че някой е казал в понеделник едно, а в четвъртък точно обратното.
Запознах се с Нобору Ватая, когато с Кумико решихме да се оженим. Исках да говоря с него, преди да се срещна с баща й. Въобразявах си, че като мъж, който на възраст е по-близо до мен, той ще разчисти някои от препятствията.
— Мисля, че не бива да разчиташ на помощта му — предупреди Кумико, очевидно притеснена. — Не мога да ти обясня защо, но брат ми просто не е такъв.