— Е, рано или късно трябва да се запозная с него — напомних аз.
— Сигурно — съгласи се Кумико.
— Струва си да опитам — допълних. — Човек никога не знае.
— Сигурно — повтори Кумико. — Може би.
По телефона Нобору Ватая не изгаряше от желание да се среща с мен. Щом съм настоявал, можел да ми отдели половин час. Разбрахме се да се срещнем в кафенето на метростанция „Очаномизу“. По онова време той беше най-обикновен преподавател в колеж, още не бе написал книгата си и не се беше преобразил като начин на обличане. Джобовете на якето му бяха издути от това, че Нобору Ватая бе държал прекалено дълго в тях ръцете си. Косата му плачеше за подстригване. Полото му с цвят на горчица изобщо не пасваше на синьо-сивото туидено сако. Той имаше вид, присъщ на младите асистенти, за които парите са химера. Сънените му очи издаваха човек, който току-що излиза от библиотеката, след като цял ден е ровил из книгохранилището, но като се взрях в тях, долових и студен пронизващ блясък.
Представих се и казах, че в близко бъдеще възнамерявам да се оженя за Кумико. Постарах се да обясня нещата възможно най-честно. Работя в юридическа кантора, но зная, че това не е за мен. Още търся нещо подходящо. Би било безразсъдство човек в моето положение да рискува да се жени, но обичам сестра му и съм убеден, че мога да я направя щастлива. Двамата можем да си помагаме и да се подкрепяме.
Нобору Ватая сякаш изобщо не чуваше думите ми. Седеше със скръстени ръце и ме слушаше, без да продумва. Дори след като приключих с кратката си реч, той не се помръдна. Май си мислеше за друго.
Още от самото начало се чувствах неловко в присъствието му, но реших, че е поради обстоятелствата. Всеки ще се чувства неловко, ако трябва да заяви на непознат: „Искам да се оженя за сестра ти.“ Но докато седях срещу него, у мен започна да се надига неприятно чувство. Сякаш в стомаха ми набъбваше смрадлива лепкава буца. Не че Нобору Ватая ми беше казал или беше направил нещо, с което да ме засегне. Докривя ми заради лицето му: не за друго, а заради лицето на Нобору Ватая. Имах интуитивното усещане, че то е скрито от някакъв плътен слой. Точно то не ми харесваше. Не беше истинското му лице. Не можех да се отърся от това чувство.
Идеше ми да се махна оттам. Дори се поколебах дали да не стана и да не си тръгна, но бях длъжен да докарам нещата докрай. Продължих да седя, да отпивам от вече изстиналото кафе и да чакам Нобору Ватая да каже нещо.
Когато заговори, той сякаш нарочно бе намалил звука на гласа си, за да не пилее енергия.
— Да ви призная — рече ми, — нито разбирам какво ми казвате, нито ме интересува. Нещата, които ме вълнуват, са от съвсем различен порядък и вие от своя страна нито можете да ги разберете, нито ви интересуват. За да бъда възможно най-кратък в заключението, ще ви кажа, че ако искате да се ожените за Кумико и тя иска да се омъжи за вас, нямам нито право, нито основания да ви преча. Така че не ви преча. През ум не би ми минало. Но и не очаквайте нищо повече от мен. И най-важното, не очаквайте да губя още време и да се занимавам с този въпрос.
Погледна си часовника и се изправи. Изявлението му беше стегнато, по същество. В него нямаше нищо излишно и не липсваше нищо. Разбрах пределно ясно и какво ми казва, и какво мисли за мен.
Така приключи първата ни среща.
След като се оженихме с Кумико, на няколко пъти се е налагало като шурей и зет ако не да влизаме в истински разговор, то поне да си разменим някоя и друга дума. Както вече беше намекнал, нямахме допирни точки, така че колкото и думи да си разменяхме, това нямаше да прерасне в нещо, което да наречем разговор. Сякаш приказвахме на различни езици. Ако Далай Лама лежеше на смъртно легло, а джаз музикантът Ерик Долфи се опитваше да му обясни колко е важно да избере смазка за двигателя на автомобила, която да съответства на промените в звука на бас кларнета, тази размяна на думи вероятно щеше да бъде малко по-смислена и логична, отколкото моите разговори с Нобору Ватая.
Рядко се измъчвам дълго от душевни терзания, предизвикани от друг човек. Някой може да ме ядоса или подразни, но ми минава бързо. Слагам вододел между себе си и другия, сякаш сме същества от различни царства. Това си е своеобразна дарба (не че се хваля: не е никак лесно и ако го умеете, си е дарба, по-особена способност). Когато някой ми лази по нервите, първото, което правя, е да преместя обекта на неприятните чувства в друга сфера, която няма нищо общо с мен. После си казвам: добре де, криво ми е, но съм прехвърлил източника на тези чувства в друга зона, далеч оттук, където мога да го проуча и да се занимая с него по-късно, когато реша. Иначе казано, замразявам чувствата си. След време, когато ги размразя, за да ги анализирам, понякога установявам, че пак ми мъчат душата, но рядко се случва. Времето обикновено изтегля отровата и прави нещата безобидни. После рано или късно ги забравям.