Дотук през живота си бях успявал да съхраня своя свят в относително устойчиво състояние, защото чрез тази система за управление на чувствата бях избягвал повечето излишни главоболия. Донякъде се гордея, че през цялото това време съм успявал да поддържам такава действена система.
Но когато ставаше въпрос за Нобору Ватая, моята система даваше засечка. Все не можех и не можех да го изтласкам в сфера, която не е свързана с мен. И това направо ме вбесяваше. Бащата на Кумико беше нагъл неприятен тип, в края на краищата обаче си бе дребнаво човече, което живееше, вкопчено в прост подбор от тесногръди схващания. Можех да забравя човек като него. Но не и Нобору Ватая. Той знаеше възможностите си. И имаше сравнително ясна представа за човек като мен. Стига да поискаше, можеше да ме смаже, докато от мен не останеше нищо. Единствената причина да не го прави бе, че изобщо не му пукаше за мен. Не му се занимаваше да ме смазва. И точно това в него ме вбесяваше. Той беше презряна твар, кух отвътре егоист. Но като човек бе далеч по-способен от мен.
След онази първа среща в устата ми остана лош вкус, който не искаше да се махне. Имах чувството, че някой ме е накарал насила да лапна шепа смрадливи буболечки. И да ги изплюех, все тая: продължавах да ги усещам в устата си. Ден след ден не можех да мисля за друго освен за Нобору Ватая. Опитах се да ходя на концерти и на кино. Дори отидох с колегите от кантората на бейзболен мач. Пиех и четях книгите, които бях възнамерявал да прочета, когато ми остане време. Но Нобору Ватая все беше пред мен — стоеше с кръстосани ръце, гледаше ме със злобните си очи и сякаш всеки момент щеше да ме погълне като бездънно мочурище. Това съвсем ме изнерви и разтресе като земетръс земята, на която стоях.
Когато се видяхме с Кумико, тя ме попита с какви впечатления съм останал от брат й. Не бях в състояние да й призная чистосърдечно. Искаше ми се да я попитам за маската, която този неин брат е надянал, и за изкривеното „нещо“, което стои зад нея. Искаше ми се да й кажа всичко, каквото мислех за него. Но не казах нищо. Усещах, че това са неща, които никога няма да бъда в състояние да й предам, и че ако не мога да се изразя ясно, не бива да го правя изобщо — най-малкото сега.
— Той е… особен, поне това е сигурно — рекох й аз.
Понечих да добавя нещо, ала не намерих думи. А и Кумико не настоя. Само кимна мълком.
След това чувствата ми към Нобору Ватая не се промениха. Той продължи да ме изважда от равновесие. Беше като упорита лека температура. Никога не съм имал у нас телевизор, но по някакво странно съвпадение, зърнех ли някъде телевизионен апарат, виждах шурея си, който правеше поредното изявление. Ако чаках пред някой лекарски кабинет и разлистех списание, пак се натъквах на снимка на Нобору Ватая с негова статия. Имах чувството, че той ме дебне иззад всеки ъгъл в познатия свят.
Е, защо да си кривя душата. Мразех го.
7.
Щастливите собственици на ателиета за химическо чистене
Занесох една блуза и пола на Кумико в химическото чистене при станцията на метрото. Обикновено носех дрехите в химическото чистене зад ъгъла до нас не защото го предпочитах, а защото беше по-близо. Понякога Кумико ходеше в химическото чистене при метрото. Сутринта на път за работа оставяше нещо, а после на връщане от редакцията го прибираше. Там беше малко по-скъпо, но според Кумико чистели по-добре. Тя винаги носеше по-хубавите си дрехи там. Ето защо онзи ден реших да отскоча с велосипеда до метростанцията. Предположих, че жена ми ще предпочете да занеса дрехите й в онова химическо чистене.
Излязох от нас с блузата и полата на Кумико, бях със зелен памучен панталон и както винаги с маратонките, бях си облякъл жълта рекламна тениска с лика на Ван Хален, която жена ми беше получила от една звукозаписна компания. Както и предишния път, собственикът на химическото чистене беше надул касетофона JVC. Този път слушаше запис на Анди Уилямс. Когато влязох вътре, „Хавайска сватбена песен“ тъкмо свършваше и започна „Канадски залез“. Собственикът си свирукаше щастливо заедно с мелодията и енергично пишеше нещо с евтина химикалка в някаква тетрадка. В купчината касети върху рафта различих имена като Сержу Мендес, Берт Кемпферт и „101 струни“. Явно мъжът предпочиташе по-лека музика. Изведнъж ми хрумна, че който вярва в по-твърдия джаз, в Албърт Ейлър, Дон Чери, Сесил Тешгър, никога няма да стане собственик на ателие за химическо чистене в голям универсален магазин срещу станцията на метрото. А може и да стане. Но няма да бъде щастлив собственик.