Сложих зелената блуза на цветчета и сивкавозелената пола върху плота и мъжът ги разгъна за бърз оглед, после попълни в разписката: „Блуза и пола“. Почеркът му беше четлив, буквите бяха старателно изписани. Харесвам собственици на ателиета за химическо чистене, които пишат четливо. Още по-добре, ако те харесват Анди Уилямс.
— Господин Окада, нали така?
Отговорих, че да. Мъжът вписа името ми, откъсна написания под индиго екземпляр и ми го подаде.
— Ще са готови следващия вторник, този път не забравяйте да ги вземете. На госпожа Окада са, нали?
— Ъхъ.
— Голяма красавица — отбеляза мъжът.
Небето бе облачно. Според прогнозата за времето щеше да вали. Беше девет и половина, но все още имаше доста хора, които бързаха с дипломатическите куфарчета и сгънатите чадъри към стълбите пред метрото. Отиваха на работа. Утринта беше гореща и влажна, за тези хора обаче това нямаше значение, всички бяха облечени прилично в костюми, бяха с вратовръзки и черни обувки. Видях много мъже на моя възраст, никой от тях обаче не бе с тениска с лика на Ван Хален. Всички носеха на ревера значки на фирмата, където работеха, и стискаха под мишница брой на „Никей Нюс“. Камбаната заби и неколцина се втурнаха нагоре по стълбите. Отдавна не бях виждал такива мъже.
Потеглих с колелото към нас и се усетих, че си свирукам „Канадски залез“.
В единайсет се обади Малта Кано.
— Ало! Домът на господин Тору Окада ли е? — попита тя.
— Да, разговаряте с Тору Окада.
Още след първото „ало“ разбрах, че е Малта Кано.
— Казвам се Малта Кано. Завчера бяхте така любезен да се срещнете с мен. Имате ли някакви планове за днес следобед?
Нямам, отговорих аз. Имах планове за днес следобед точно колкото прелетна птица има покъщнина.
— В такъв случай по-малката ми сестра Крита Кано ще ви посети в един часа.
— Крита Кано ли? — попитах безизразно.
— Да — потвърди Малта Кано. — Ако не ме лъже паметта, завчера ви показах нейна снимка.
— Помня я, разбира се. Но…
— Казва се Крита Кано. Ще ви посети като моя представителка. В един часа удобно ли ви е?
— Да — потвърдих аз.
— Тя ще дойде при вас — повтори Малта Кано и затвори.
Крита Кано ли?
Пуснах прахосмукачката и почистих вкъщи. Прихванах старите вестници на вързоп и ги метнах в килера. Подредих касетите в кутийките и ги сложих при стереото. Измих нещата, накамарени в кухнята. После се окъпах: душ, шампоан, чисти дрехи. Направих още кафе и обядвах: сандвич с шунка и твърдо сварено яйце. Седнах на канапето и докато четях „Домашен журнал“, се запитах какво да сготвя за вечеря. Отбелязах си рецептата за салата със соево сирене и морски дарове и си направих списък на нужните продукти. Пуснах радиото. Майкъл Джексън пееше „Били Джийн“. Сетих се за сестрите Малта и Крита Кано. Какви имена само! Звучаха като комедийно дуо. Малта Кано. Крита Кано.
Животът ми поемаше в нова посока, това бе сигурно. Котаракът беше избягал. Беше ми се обаждала някаква странна жена. Бях се запознал с едно доста особено момиче и бях започнал да посещавам празна къща. Нобору Ватая бе изнасилил Крита Кано. Малта Кано беше предсказала, че ще си намеря папийонката. Кумико ми бе заявила, че може и да не работя.
Изключих радиото, върнах „Домашен журнал“ на лавицата и изпих още една чаша кафе.
Точно в един Крита Кано позвъни на вратата. Беше си същата като на снимката: дребна жена на двайсет-двайсет и пет години, спокойна на вид. Справяше се чудесно в стремежа да запази облика на жените от началото на шейсетте години. Както и на снимката, косата й беше тупирана и в краищата подвита навън. На челото беше опъната назад и прихваната с голяма лъскава шнола. Веждите й бяха изрисувани с молив, сенките добавяха тайнствени оттенъци в очите й, с червилото тя бе пресътворила до съвършенство цвета, разпространен в ония години. Имах чувството, че да й дадеш микрофон, веднага ще ти изпее „Джони Ейнджъл“.
В облеклото беше много по-скромна, отколкото в грима. Удобни и делови, дрехите й не биеха с нищо на очи: бяла блуза, тясна зелена пола, никакви аксесоари, които да заслужават да ги описваш. Под мишница жената стискаше скъпа бяла кожена чанта, беше обута в островърхи изрязани бели обувки. Обувките бяха съвсем малки. Токовете бяха тънки и остри като молив, приличаха на кукленски. Направо ми се прииска да я поздравя, че е стигнала с тях чак дотук.