— Ако трябва да бъда откровена, според сестра ми историята ще се окаже по-дълга, отколкото е изглеждало в началото.
— По-дълга, отколкото е изглеждало в началото ли?
При думите „по-дълга история“ в съзнанието ми изникна висок стълб в пустинята, в която, докъдето поглед стига, не се вижда нищо друго. При залез-слънце сянката на стълба става все по-дълга и дълга, докато краят й отиде толкова далеч, че вече не се забелязва с невъоръжено око.
— Поне тя твърди така — продължи Крита Кано. — Историята няма да бъде само за изчезването на котарака.
— Съвсем се обърках — споделих аз. — Единственото, което искаме от вас, е да ни помогнете да намерим котарака. Нищо повече. Ако е мъртъв, искаме да сме сигурни. Защо „историята“ трябва да е „по-дълга“? Не разбирам.
— Аз също — призна посетителката. Тя посегна към лъскавата шнола върху главата си и я побутна малко по-назад. — Но ви моля, вярвайте на сестра ми. Не твърдя, че тя знае всичко. Но щом казва, че историята е по-дълга, можете да бъдете сигурен, че наистина е така.
Кимнах, без да отговарям. Нямах какво да добавя.
Крита Кано ме погледна право в очите и с подновена официалност попита:
— Зает ли сте, господин Окада? Имате ли някакви планове за днес следобед?
Не, нямах планове.
— В такъв случай имате ли нещо против да ви поразкажа за себе си? — попита жената.
Остави скъпата бяла кожена чанта, която държеше, на канапето и сложи ръцете си една върху друга на тясната зелена пола, при коленете. Беше с красив розов лак за нокти. Не носеше пръстени.
— На ваше разположение съм — отвърнах аз. — Разкажете каквото сметнете за добре.
Така — както и бе предсказано в мига, когато Крита Кано позвъни на вратата ми, — потокът на моя живот бе отклонен в още по-странна посока.
8.
Дългата история на Крита Кано
— Родена съм на двайсет и девети май — започна разказа си Крита Кано — и вечерта на двайсетия ми рожден ден реших да се самоубия.
Сложих пред нея нова чаша с кафе. Тя си наля сметана и я разбърка вяло. Без захар. Аз както винаги пиех кафето чисто. Часовникът върху полицата продължаваше да почуква леко по стените на времето.
Крита Кано се взря в мен и рече:
— Питам се дали да не започна от началото — къде съм родена, родители, такива неща.
— Както предпочитате. Вие решете. Както ви е удобно — отвърнах.
— Аз съм третото от общо три деца — продължи жената. — Ние с Малта имаме по-голям брат. Татко имаше клиника в префектура Канагава. Семейството нямаше проблеми. Израсла съм в обикновен дом. Майка ми и баща ми бяха много сериозни хора, които вярваха категорично в усърдния труд като ценност. Бяха доста строги с нас, но според мен в дребните неща ни оставяха да се оправяме сами. Бяхме заможни, но родителите ми смятаха, че не е редно да дават на децата си пари за глупости. Така че не съм расла в разкош. Малта е пет години по-голяма от мен. Още от самото начало бе някак различна. Можеше да каже какво ще се случи. Познаваше, че пациентът в еди-коя си стая е починал, или къде точно може да се намери изгубен портфейл. Отпърво всички се радваха и се възползваха от помощта й, не след дълго обаче майка ми и баща ми започнаха да се безпокоят. Наредиха на сестра ми никога да не говори пред чужди хора за „неща, които не се основават ясно и недвусмислено на фактите“. Баща ми оглавяваше болница, трябваше да мисли за положението си. Не искаше хората да научават, че дъщеря му има свръхестествени способности. След това Малта заключи устата си. Не само престана да говори за „неща, които не се основават ясно и недвусмислено на фактите“, но и рядко се включваше в най-обикновен разговор. За мен обаче отвори сърцето си. Докато растяхме, се сближихме много. Тя все повтаряше: „Не споделяй с никого, че съм ти казала“, после ми съобщаваше нещо от рода на: „По-нататък на улицата ще избухне пожар“, или „Състоянието на леля ни еди-коя си в Сетагая ще се влоши.“ И винаги излизаше права. Още бях съвсем малка и се забавлявах неописуемо. И през ум не ми е минавало да се плаша или стъписвам. Откакто се помня, съм вървяла след по-голямата си сестра и съм очаквала да чуя „посланията“ й. С годините тези нейни свръхестествени способности се засилваха, тя обаче не знаеше как да ги оползотворява и развива и това я измъчваше много. Нямаше към кого да се обърне за съвет и напътствия. Затова растеше много самотна. Трябваше сама да се справя с всичко. Сама да намира отговорите. Беше нещастна в дома ни. Нито за миг не намери душевен мир. Беше принудена да потиска собствените си способности и да ги крие. Все едно огромно мощно растение да вирее в малка саксия. Беше неестествено. Мъчително. Единственото, което сестра ми знаеше, бе, че трябва да се махне час по-скоро оттам. Вярваше, че някъде има свят, който е за нея, начин на живот, който е за нея. Но докато завърши гимназия, трябваше да се примирява. Беше решена след това да не следва и да замине в чужбина. Майка ми и баща ми бяха живели, разбира се, като съвсем обикновени хора и не бяха готови да й разрешат. Ето защо сестра ми работеше много, само и само да събере нужните пари, после избяга. Най-напред отиде на Хавайските острови. Две години живя в Кауай. Някъде беше чела, че на северното му крайбрежие има област с извори с лековита вода. Още тогава се интересуваше много от водата. Беше убедена, че съществуването на човека до голяма степен е направлявано от стихиите на водата. Затова и отиде да живее на остров Кауай. По онова време във вътрешността му още имаше хипарска комуна. Сестра ми се включи в нея. Водата там повлия силно върху свръхестествените й способности. Чрез нея тя постигна „по-голяма хармония“ между своите способности и физическата обвивка. Пращаше ми писма, в които разказваше колко прекрасно е това, и от тях аз се чувствах много щастлива. Но след някое време мястото вече не я удовлетворяваше. Вярно, природата била красива и ведра, хората там търсели само душевен мир и не ламтели за нищо материално, но били прекалено зависими от секса и наркотиците. На сестра ми не й трябвали тези неща. След две години в Кауай тя се вдигна и си тръгна. Замина за Канада, обиколи северната част на Съединените щати и продължи към Европа. Където и да отидеше, изучаваше водата и на доста места откри прекрасна вода, която обаче не бе съвършена. Затова продължи да обикаля. Щом останеше без пари, започваше да печели от нещо като гадателство. Хората й се отплащаха, че им е помогнала да намерят загубени вещи или изчезнали близки. Предпочиташе да не взима пари. Способности, дадени от небето, не бива да се заменят срещу земни блага. По онова време обаче това бе единственият начин сестра ми да оцелее. Където и да отидеше, хората научаваха, че умее да гадае. За нея не бе никак трудно да изкарва пари. В Англия дори помогнала на полицията в едно разследване. Намерила трупа на безследно изчезнало момиченце, а наблизо и една от ръкавиците на убиеца. Престъпникът бил арестуван и си признал всичко от игла до конец. Всички вестници писаха. Някой път ще ви покажа изрезките. И така, сестра ми продължи да пътува из Европа, докато накрая не се озова в Малта. От времето, когато бе напуснала Япония, бяха изминали пет години и се оказа, че тъкмо това е било мястото, където е трябвало да отиде в търсенето си на вода. Предполагам, че ви е казала.