— Десет минути — повтори жената. — Нищо няма да ви стане от десет минути. В живота ви няма да зейне дупка. Само ми отговорете на въпроса. Как предпочитате, да съм гола или да облека нещо? Имам каквото пожелаете. Черни дантелени бикини…
— Останете гола.
— Добре. Искате ме гола.
— Да. Гола. Така е добре.
Четири минути.
— Косъмчетата между краката ми са още влажни — продължи жената. — Не се подсуших добре. О, колко съм влажна! Топла и влажна! Космите са меки. Прекрасни, меки и черни. Докоснете ме.
— Вижте какво, съжалявам, но…
— И отдолу. Там е толкова топло, като току-що сварен крем. Топло. Ммм. И краката ми. Как според вас са разположени краката ми? Десния съм го свила в коляното, а левият е леко встрани. Като стрелките на часовник, когато е десет и пет.
От гласа й схванах, че не лъже. Краката й наистина са в положението на стрелките на часовник, когато е десет и пет, между тях е топло и влажно.
— Докоснете устните — подкани ме жената. — Баааавно. А сега ги разтворете. Така. Бавно, бавно. Помилвайте ги с пръсти. О, бавно. А сега с другата ръка хванете лявата ми гърда. Поиграйте си с нея. Помилвайте я. Нагоре. И стиснете леко зърното. Още веднъж. И пак. И пак. Докато ме възбудите така, че да съм на ръба на оргазма.
Затворих, без да казвам нито дума. Излегнах се на канапето, вперих очи в часовника и въздъхнах тежко. Бях говорил близо шест минути с жената.
След десет минути телефонът пак иззвъня, но аз не вдигнах. Звъня петнайсет пъти. След като спря, стаята се изпълни със студена глуха тишина.
Малко преди два часа се прекатерих през циментовия зид и се озовах на уличката — по-точно на онова, което наричахме „уличка“. Всъщност не беше „уличка“ в истинския смисъл на думата, но за онова, което беше, като че ли няма дума. Не беше „път“, не беше и „пътека“. „Пътят“ би трябвало да има начало и край и ако тръгнеш по него, да те отвежда някъде. А нашата „уличка“ си нямаше нито начало, нито край. Не можеше да се нарече и задънена улица — в тях поне се влиза отнякъде. Уличката беше задънена и в двата края. Хората в квартала я наричаха „уличка“ просто за удобство. Беше дълга към двеста метра и лъкатушеше между задните дворове на къщите от двете й страни. Беше широка най-много метър и на няколко места трябваше да вървиш на една страна, за да се промушиш между оградите, изпречили се на пътя ти, или нещата, които хората бяха изнесли тук.
Разправяха — всъщност разправял ми е вуйчо, който ни преотстъпи къщата за символичен наем, — че навремето уличката е имала и начало, и край и е скъсявала пътя между две улици. Но по време на бързия икономически растеж от средата на петдесетте години по празните парцели от двете й страни започнали да никнат нови къщи, които завземали малко по малко уличката, докато тя не се превърнала в тясна пътека. Хората не обичат непознати да им минават толкова близо до къщите и дворовете и скоро единият край на пътеката бил затворен, по-точно препречен със скромна ограда. После някой от местните жители решил да си разшири двора и напълно запечатал единия край на уличката с циментов зид. Сякаш в отговор на това в другия край се появила преграда от бодлива тел, така че да не влизат и кучета. Съседите не възроптали, защото уличката била безполезна — всички били доволни от тази допълнителна защита срещу престъпници. В този си вид мястото прилича на изоставен изкуствен канал, то е неизползваемо, нещо като буферна зона между две редици къщи. Паяците плетяха из буренака лепкавите си мрежи.
Защо ли Кумико е идвала тук? Самият аз бях минавал по уличката най-много два пъти, а и жена ми се страхуваше от паяци. Но както и да е, беше ме помолила да потърся по уличката котарака и щях да го направя. Ако разберях нещо по-късно, тогава щях да му мисля. Беше далеч по-приятно да се разхождам, отколкото да стоя у дома и да чакам телефонът да иззвъни.
Острата слънчева светлина на ранното лято изпълваше уличката с черните сенки на клоните, надвесени над нея. Нямаше вятър, който да ги полюшне, и сенките приличаха на неизличими петна, на които е отредено да си останат отпечатани завинаги върху паважа. На това място сякаш не проникваха никакви звуци. Имах усещането, че чувам как стръкчетата трева дишат в слънчевата светлина. По небето се носеха няколко облачета с прецизни и точни очертания като на облаците по средновековните гравюри. Виждах всичко с такава ужасна яснота, че моето собствено тяло ми се струваше някак смътно, безгранично, носещо се във въздуха… и горещо!