Выбрать главу

— Десет минути — повтори жената. — Нищо няма да ви стане от десет минути. В живота ви няма да зейне дупка. Само ми отговорете на въпроса. Как предпочитате, да съм гола или да облека нещо? Имам каквото пожелаете. Черни дантелени бикини…

— Останете гола.

— Добре. Искате ме гола.

— Да. Гола. Така е добре.

Четири минути.

— Косъмчетата между краката ми са още влажни — продължи жената. — Не се подсуших добре. О, колко съм влажна! Топла и влажна! Космите са меки. Прекрасни, меки и черни. Докоснете ме.

— Вижте какво, съжалявам, но…

— И отдолу. Там е толкова топло, като току-що сварен крем. Топло. Ммм. И краката ми. Как според вас са разположени краката ми? Десния съм го свила в коляното, а левият е леко встрани. Като стрелките на часовник, когато е десет и пет.

От гласа й схванах, че не лъже. Краката й наистина са в положението на стрелките на часовник, когато е десет и пет, между тях е топло и влажно.

— Докоснете устните — подкани ме жената. — Баааавно. А сега ги разтворете. Така. Бавно, бавно. Помилвайте ги с пръсти. О, бавно. А сега с другата ръка хванете лявата ми гърда. Поиграйте си с нея. Помилвайте я. Нагоре. И стиснете леко зърното. Още веднъж. И пак. И пак. Докато ме възбудите така, че да съм на ръба на оргазма.

Затворих, без да казвам нито дума. Излегнах се на канапето, вперих очи в часовника и въздъхнах тежко. Бях говорил близо шест минути с жената.

След десет минути телефонът пак иззвъня, но аз не вдигнах. Звъня петнайсет пъти. След като спря, стаята се изпълни със студена глуха тишина.

* * *

Малко преди два часа се прекатерих през циментовия зид и се озовах на уличката — по-точно на онова, което наричахме „уличка“. Всъщност не беше „уличка“ в истинския смисъл на думата, но за онова, което беше, като че ли няма дума. Не беше „път“, не беше и „пътека“. „Пътят“ би трябвало да има начало и край и ако тръгнеш по него, да те отвежда някъде. А нашата „уличка“ си нямаше нито начало, нито край. Не можеше да се нарече и задънена улица — в тях поне се влиза отнякъде. Уличката беше задънена и в двата края. Хората в квартала я наричаха „уличка“ просто за удобство. Беше дълга към двеста метра и лъкатушеше между задните дворове на къщите от двете й страни. Беше широка най-много метър и на няколко места трябваше да вървиш на една страна, за да се промушиш между оградите, изпречили се на пътя ти, или нещата, които хората бяха изнесли тук.

Разправяха — всъщност разправял ми е вуйчо, който ни преотстъпи къщата за символичен наем, — че навремето уличката е имала и начало, и край и е скъсявала пътя между две улици. Но по време на бързия икономически растеж от средата на петдесетте години по празните парцели от двете й страни започнали да никнат нови къщи, които завземали малко по малко уличката, докато тя не се превърнала в тясна пътека. Хората не обичат непознати да им минават толкова близо до къщите и дворовете и скоро единият край на пътеката бил затворен, по-точно препречен със скромна ограда. После някой от местните жители решил да си разшири двора и напълно запечатал единия край на уличката с циментов зид. Сякаш в отговор на това в другия край се появила преграда от бодлива тел, така че да не влизат и кучета. Съседите не възроптали, защото уличката била безполезна — всички били доволни от тази допълнителна защита срещу престъпници. В този си вид мястото прилича на изоставен изкуствен канал, то е неизползваемо, нещо като буферна зона между две редици къщи. Паяците плетяха из буренака лепкавите си мрежи.

Защо ли Кумико е идвала тук? Самият аз бях минавал по уличката най-много два пъти, а и жена ми се страхуваше от паяци. Но както и да е, беше ме помолила да потърся по уличката котарака и щях да го направя. Ако разберях нещо по-късно, тогава щях да му мисля. Беше далеч по-приятно да се разхождам, отколкото да стоя у дома и да чакам телефонът да иззвъни.

Острата слънчева светлина на ранното лято изпълваше уличката с черните сенки на клоните, надвесени над нея. Нямаше вятър, който да ги полюшне, и сенките приличаха на неизличими петна, на които е отредено да си останат отпечатани завинаги върху паважа. На това място сякаш не проникваха никакви звуци. Имах усещането, че чувам как стръкчетата трева дишат в слънчевата светлина. По небето се носеха няколко облачета с прецизни и точни очертания като на облаците по средновековните гравюри. Виждах всичко с такава ужасна яснота, че моето собствено тяло ми се струваше някак смътно, безгранично, носещо се във въздуха… и горещо!