Аз кимнах.
— През цялото време, докато обикаляше света, Малта ми пращаше писма. Имаше, разбира се, периоди, когато не можеше да ми пише, но почти всяка седмица получавах от нея дълги писма, в които ми разказваше къде е и какво прави. Още бяхме много близки. Дори през разстоянията успявахме с писма да споделяме чувствата си. Какви прекрасни писма ми пишеше! Ако можехте да ги прочетете, щяхте да се убедите какъв невероятен човек е сестра ми. Чрез писмата й се запознах с толкова много различни светове, с толкова интересни хора! Те ми вдъхваха смелост. Помагаха ми да раста. Винаги ще й бъда признателна за тях. По никакъв начин не отричам онова, което тя е направила за мен. Но в края на краищата писмата са си писма. Когато бях в най-тежките години на пубертета и повече от всякога имах нужда от сестра си, тя беше далеч. Не можех да протегна ръка и да я намеря до себе си. У дома бях съвсем сама. Изолирана. Годините на пубертета бяха изпълнени с болка — нататък ще ви разкажа повече за нея. Нямаше при кого да отида за съвет. В този смисъл бях самотна точно както Малта навремето. Ако тя бе до мен, животът ми сега щеше да е друг. Тя щеше да ми дава съвети и да ме насърчава, да ми носи спасение. Но защо ли изобщо говоря сега за това? Точно както сестра ми беше принудена да намери сама своя път, така и аз трябваше да открия сама своя. И когато навърших двайсет години, реших да сложа край на живота си. — Крита Кано вдигна чашата и изпи останалото в нея кафе. — Прекрасно е! — възкликна тя.
— Благодаря — отвърнах възможно най-нехайно. — Да ви предложа ли нещо за ядене? Преди малко сварих няколко яйца.