След кратко колебание жената каза, че щяла да изяде едно. Донесох от кухнята яйца и сол и й налях още кафе. Без да бързаме, двамата с Крита Кано се заехме да белим и да ядем яйцата и да пием кафе. През това време телефонът иззвъня, аз обаче не вдигнах. Звъня петнайсетина-шестнайсет пъти и млъкна. Крита Кано сякаш изобщо не забелязваше.
След като си изяде яйцето, извади от скъпата си бяла кожена чанта носна кърпичка и си избърса устата. После си поизпъна полата.
— След като реших да сложа край на живота си, седнах да пиша прощално писмо. Цял час се опитвах да изложа причините да поискам да умра, за да бъде ясно, че никой не е виновен и тези причини са вътре в мен. Не исках семейството ми да изпитва угризения на съвестта за нещо, за което не носи вина. Но така и не успях да довърша писмото. Опитвах отново и отново, ала всеки нов вариант ми се струваше по-лош от предишния. След като прочетях какво съм съчинила, то ми се струваше глупаво, дори смешно. Колкото по-сериозно се стремях да го напиша, толкова по-нелепо звучеше. Накрая се отказах да пиша каквото и да било. Според мен нещата стояха съвсем просто. Бях разочарована от живота си. Вече не издържах на различните болки, които той ми носеше. Бях търпяла болката цели двайсет години. Животът ми не бе друго освен безкраен източник на болка. Аз обаче се бях опитвала да стискам зъби и да я понасям. Бях напълно убедена, че съм направила всичко по силите си. И мога да заявя с истинска гордост, че усилията ми наистина бяха неимоверни. Не се предавах без бой. Но в деня, когато навърших двайсет години, стигнах до простия извод: не си струва да се живее. Не си струва да водя и занапред такава битка.
Жената млъкна и се зае да сгъва върху скута си бялата носна кърпа. Когато погледна надолу, дългите й изкуствени мигли хвърлиха върху лицето й нежна сянка.
Прокашлях се. Чувствах, че трябва да кажа нещо, но не знаех какво, затова продължих да мълча. Чух в далечината писъка на птицата с пружината.
— Точно болката ме накара да взема решението да умра — продължи Крита Кано. — И когато казвам „болка“, имам предвид тъкмо това. Не някакво душевно или метафорично страдание, а най-обикновена физическа болка. Болката, обичайна, остра, физическа и от това още по-силна: главоболие, зъбобол, болки при менструация, болки в кръста, схванати рамене, температура, мускулна треска, изгаряния, премръзвания, навяхвания, счупвания, удари по тялото. Цял живот съм усещала физическа болка — много по-често и по-силно от другите. Да вземем например зъбите ми. Те сякаш си бяха изначално увредени. Болели са ме по цяла година. Колкото и старателно да ги миех, по колкото и пъти на ден, колкото и да избягвах да ям сладко, нищо не помагаше. Всичките ми усилия се увенчаваха с кариеси. За капак и упойките сякаш не ме ловяха. За мен винаги е било кошмар да ходя на зъболекар. Болката беше неописуема. Плашеше ме до смърт. После започнаха ужасните ми мензиси. Карах ги невероятно тежко. Случвало се е по цяла седмица да ме боли така, сякаш някой върти вътре в мен свредел. Главата ми бумтеше. Вие, господин Окада, вероятно не си го представяте, но от болка ми избиваха сълзи. По една седмица в месеца бях изтезавана от тази непоносима болка. Ако трябваше да летя със самолет, главата ми сякаш щеше да се пръсне от промяната във въздушното налягане. Лекарят каза, че се дължало на структурата на ухото и такива неща се получавали, ако вътрешното ухо било устроено така, че било прекалено чувствително за промените в налягането. Същото ми се случва често и в асансьори. Не мога да се качвам с асансьор във високи сгради. Болката е страхотна, имам чувството, че главата ми цялата ще се пръсне и ще рукне кръв. Освен това и стомахът. Поне веднъж в седмицата ме присвиваше такава остра, пронизваща болка, че сутрин не можех да стана от леглото.
Лекарите не можеха да кажат защо. Някои решиха, че си внушавам. Но дори и да си внушавах, пак си ме болеше. Ала колкото и да се мъчех, не можех да отсъствам от училище. Ако отсъствах всеки път, щом ме заболеше нещо, изобщо нямаше да стъпя в час. Ако се ударех, по тялото ми оставаше синина. Погледнех ли се в огледалото в банята, и ми идеше да ревна. Тялото ми беше осеяно с толкова много тъмни отоци, че приличах на прогнила ябълка. Не исках да ме виждат по бански костюм. Заради това, откакто се помня, почти не съм ходила да плувам. Друг проблем беше различният размер на ходилата ми. Ако си купех нови обувки, палецът ме болеше ужасно, докато кожата на обувките се поотпуснеше. Така че почти никога не съм спортувала. Веднъж, тъкмо бях започнала гимназия, приятелите ме завлякоха на една ледена пързалка. Паднах и си ударих хълбока толкова лошо, че после всяка зима ме болеше ужасно. Имах чувството, че някой е забил в мен голяма дебела игла. Падах всеки път, когато се опитвах да стана от стол. Страдах и от запек. Отидех ли по голяма нужда, се мъчех като грешен дявол. И раменете ми се схващаха ужасно. Мускулите ми ставаха буквално на камък. Болеше ме толкова силно, че не можех да се изправя, но не ми олекваше и ако легнех. Имах чувството, че страданията ми наподобяват едно китайско изтезание, за което бях чела. Слагат някого в сандък и го държат вътре в продължение на години. Когато раменете ми се схващаха, направо не можех да дишам. Бих могла да продължа да ви изброявам различните болки, които съм понасяла през живота си, но само ще ви отегча, господин Окада, затова ще спра дотук. Искам просто да ви обясня, че тялото ми всъщност се бе превърнало в истинска книга с мостри на болката. Мъчили са ме всички болки, които можете да си представите. Започнах да си мисля, че съм прокълната, че животът е ужасно несправедлив. Вероятно щях да намеря сили да понасям болката, ако и другите хора по света живееха като мен. Но болката бе разпределена несправедливо. Разпитвах другите за болката, ала никой не знаеше какво всъщност представлява тя. Повечето хора по света живеят, без да усещат болка — най-малкото всекидневно. Когато го проумях (а вече учех в гимназията), се натъжих неимоверно, не можех да спра да плача. Защо точно аз? Защо точно аз трябва да нося такова неизразимо бреме? Идеше ми да умра на мига. В същото време обаче ми хрумна и друго. Това не можеше да продължава вечно. Един прекрасен ден ще се събудя и болката ще е изчезнала — внезапно, неочаквано, без обяснение, — а за мен ще започне съвсем нов, спокоен живот. Но не можех да се уповавам много на това. Ето защо разкрих тези свои мисли на сестра си. Споделих с нея, че не искам и занапред да живея с такава болка: какво да правя? Тя помисли, помисли и отговори: „При теб очевидно има нещо сбъркано, сигурна съм. Но не знам какво. Не знам и какво да направиш. Още не притежавам силата да се произнасям по такива въпроси. Единственото, което знам, е, че трябва поне да почакаш, докато навършиш двайсет години. Изтърпи, докато станеш на двайсет, и тогава вземи решение. Това е най-доброто, което можеш да сториш.“ Така реших да живея, докато навърша двайсет. Но колкото и време да минаваше, положението не се подобряваше. Обратното. Болката стана дори по-силна. Това ме научи на едно: „Докато тялото се развива, обемът на болката се увеличава пропорционално на него.“ Въпреки това търпях болката още цели осем години. Продължавах да живея, стремях се да виждам само добрата страна на живота. Не се оплаквах на никого. Мъчех се да се усмихвам дори когато ме болеше непоносимо. Научих се външно винаги да съм спокойна, дори и болката да бе толкова силна, че не можех да се държа на крака. Сълзите и хленчът нямаше да я разсеят, само щяха да ме накарат да се чувствам още по-нещастна. Благодарение на тези усилия хората ме обичаха. Възприемаха ме като спокойно добро момиче. Радвах се на доверието на възрастните и на приятелството на връстниците си. Ако не беше болката, щях да имам съвършен живот, съвършена младост. Но болката ме съпътстваше постоянно. Беше се превърнала в моя сянка. И да я забравех за миг, тя нападаше друга част на тялото ми. В колежа си намерих приятел и лятната ваканция след първи курс загубих девствеността си. Както можеше да се очаква, това ми причини само болка. Една по-опитна приятелка ме увери, че веднъж да свикна, и щяло да престане да ме боли, болката обаче си остана. Всеки път, когато спях с приятеля си, ме болеше така, че очите ми се насълзяваха. Един ден му казах, че не искам повече да се любим. Обясних му: „Обичам те, но не мога повече да понасям такава болка“ Той ми заяви, че никога не е чувал по-голяма смешка. „Имаш емоционален проблем — тросна ми се. — Просто се отпусни и няма да те боли. Дори ще ти стане хубаво. На всички им е хубаво, защо да не ти е хубаво и на теб! Просто не се стараеш достатъчно. Вдетиняваш се. Използваш тая «болка», за да прикриваш проблемите си. Стига си се оплаквала, от това — полза никаква.“ След всичко, което бях изтърпяла през годините, направо избухнах при тези думи. „Какво знаеш ти за болката? — изкрещях му в лицето. — Болката, която изпитвам, не е каква да е болка. Знам какво е болка. Боляло ме е абсолютно всичко. Затова, щом ти казвам, че ме боли, наистина ме боли!“ Опитах се да му обясня, изброих му всички видове болки, които са ме мъчили, но той не схвана нищо. Няма как да разбереш, ако не си го изживял. Скъсахме. Малко след това