ж, тъкмо бях започнала гимназия, приятелите ме завлякоха на една ледена пързалка. Паднах и си ударих хълбока толкова лошо, че после всяка зима ме болеше ужасно. Имах чувството, че някой е забил в мен голяма дебела игла. Падах всеки път, когато се опитвах да стана от стол. Страдах и от запек. Отидех ли по голяма нужда, се мъчех като грешен дявол. И раменете ми се схващаха ужасно. Мускулите ми ставаха буквално на камък. Болеше ме толкова силно, че не можех да се изправя, но не ми олекваше и ако легнех. Имах чувството, че страданията ми наподобяват едно китайско изтезание, за което бях чела. Слагат някого в сандък и го държат вътре в продължение на години. Когато раменете ми се схващаха, направо не можех да дишам. Бих могла да продължа да ви изброявам различните болки, които съм понасяла през живота си, но само ще ви отегча, господин Окада, затова ще спра дотук. Искам просто да ви обясня, че тялото ми всъщност се бе превърнало в истинска книга с мостри на болката. Мъчили са ме всички болки, които можете да си представите. Започнах да си мисля, че съм прокълната, че животът е ужасно несправедлив. Вероятно щях да намеря сили да понасям болката, ако и другите хора по света живееха като мен. Но болката бе разпределена несправедливо. Разпитвах другите за болката, ала никой не знаеше какво всъщност представлява тя. Повечето хора по света живеят, без да усещат болка — най-малкото всекидневно. Когато го проумях (а вече учех в гимназията), се натъжих неимоверно, не можех да спра да плача. Защо точно аз? Защо точно аз трябва да нося такова неизразимо бреме? Идеше ми да умра на мига. В същото време обаче ми хрумна и друго. Това не можеше да продължава вечно. Един прекрасен ден ще се събудя и болката ще е изчезнала — внезапно, неочаквано, без обяснение, — а за мен ще започне съвсем нов, спокоен живот. Но не можех да се уповавам много на това. Ето защо разкрих тези свои мисли на сестра си. Споделих с нея, че не искам и занапред да живея с такава болка: какво да правя? Тя помисли, помисли и отговори: „При теб очевидно има нещо сбъркано, сигурна съм. Но не знам какво. Не знам и какво да направиш. Още не притежавам силата да се произнасям по такива въпроси. Единственото, което знам, е, че трябва поне да почакаш, докато навършиш двайсет години. Изтърпи, докато станеш на двайсет, и тогава вземи решение. Това е най-доброто, което можеш да сториш.“ Така реших да живея, докато навърша двайсет. Но колкото и време да минаваше, положението не се подобряваше. Обратното. Болката стана дори по-силна. Това ме научи на едно: „Докато тялото се развива, обемът на болката се увеличава пропорционално на него.“ Въпреки това търпях болката още цели осем години. Продължавах да живея, стремях се да виждам само добрата страна на живота. Не се оплаквах на никого. Мъчех се да се усмихвам дори когато ме болеше непоносимо. Научих се външно винаги да съм спокойна, дори и болката да бе толкова силна, че не можех да се държа на крака. Сълзите и хленчът нямаше да я разсеят, само щяха да ме накарат да се чувствам още по-нещастна. Благодарение на тези усилия хората ме обичаха. Възприемаха ме като спокойно добро момиче. Радвах се на доверието на възрастните и на приятелството на връстниците си. Ако не беше болката, щях да имам съвършен живот, съвършена младост. Но болката ме съпътстваше постоянно. Беше се превърнала в моя сянка. И да я забравех за миг, тя нападаше друга част на тялото ми. В колежа си намерих приятел и лятната ваканция след първи курс загубих девствеността си. Както можеше да се очаква, това ми причини само болка. Една по-опитна приятелка ме увери, че веднъж да свикна, и щяло да престане да ме боли, болката обаче си остана. Всеки път, когато спях с приятеля си, ме болеше така, че очите ми се насълзяваха. Един ден му казах, че не искам повече да се любим. Обясних му: „Обичам те, но не мога повече да понасям такава болка“ Той ми заяви, че никога не е чувал по-голяма смешка. „Имаш емоционален проблем — тросна ми се. — Просто се отпусни и няма да те боли. Дори ще ти стане хубаво. На всички им е хубаво, защо да не ти е хубаво и на теб! Просто не се стараеш достатъчно. Вдетиняваш се. Използваш тая «болка», за да прикриваш проблемите си. Стига си се оплаквала, от това — полза никаква.“ След всичко, което бях изтърпяла през годините, направо избухнах при тези думи. „Какво знаеш ти за болката? — изкрещях му в лицето. — Болката, която изпитвам, не е каква да е болка. Знам какво е болка. Боляло ме е абсолютно всичко. Затова, щом ти казвам, че ме боли, наистина ме боли!“ Опитах се да му обясня, изброих му всички видове болки, които са ме мъчили, но той не схвана нищо. Няма как да разбереш, ако не си го изживял. Скъсахме. Малко след това беше двайсетият ми рожден ден. Цели двайсет години бях понасяла болката с надеждата, че все някога ще има светла повратна точка, тя обаче така и не идваше. Чувствах се напълно сломена. Съжалих, че не съм умряла по-рано. С протакането само бях удължила болката.