— Проститутка ли?
— Точно така — потвърди Крита Кано, сякаш не е нищо особено. — Трябваха ми пари, и то бързо. Исках да изчистя дълговете си час по-скоро и това беше единственият начин, който знаех, за да събера сумата. Изобщо не съм се колебала. Наистина смятах най-сериозно да умра. Рано или късно. Любопитството какво е да живееш без болка ме поддържаше жива, но само временно. А в сравнение със смъртта ми се виждаше шега работа да продавам тялото си.
— Разбирам — казах аз.
Ледът в портокаловия сок се беше разтопил и Крита Кано го разбърка със сламката, преди да отпие.
— Нали може да ви попитам нещо? — рекох аз.
— Разбира се. Питайте.
— Посъветвахте ли се със сестра си?
— По онова време тя беше в Малта, живееше много аскетично. Отказа да ми прати адреса си. За да не нарушавам усамотението й. През трите години, докато живя в Малта, всъщност не знаех къде да й пиша.
— Ясно — казах аз. — Искате ли още кафе?
— Да, ако обичате — отговори Крита Кано.
Отидох в кухнята и сложих кафето да се стопли. Докато чаках, се вторачих в абсорбатора и няколко пъти дълбоко вдишах и издишах. Когато кафето беше готово, го налях в чисти чаши и го занесох в хола на поднос заедно с чиния шоколадови бисквити. Известно време ядохме и пихме кафе.
— Преди колко време сте се опитали да сложите край на живота си? — попитах аз.
— Тогава бях на двайсет години. Беше преди шест години, през май седемдесет и осма.
През май 1978 с Кумико се оженихме. Значи точно през месеца, когато сме се оженили. Крита Кано се е опитала да сложи край на живота си, а Малта Кано е живяла аскетично в Малта.
— Ходех в квартал с много кръчми, приближавах се към първия приличен на вид мъж, изпречил се пред очите ми, договарях цената, отивах в хотел и преспивах с мъжа — обясни Крита Кано. — Сексът вече не ми причиняваше физическа болка. Но не ми доставяше и наслада. Свеждаше се до физически движения. Не изпитвах угризения, че го правя за пари. Бях обзета от вцепенение, от безчувственост, толкова дълбока, че дъно не се виждаше. По този начин печелех много — само за първия месец близо един милион йени. С това темпо с лекота щях да си върна за три-четири месеца дълговете. Прибирах се от университета, вечерта излизах и се връщах от работа най-късно в десет. Обясних на майка си и баща си, че съм се хванала келнерка, и никой не заподозря каква е истината. Е, да, щяха да се усъмнят, ако върнех наведнъж толкова много пари, затова реших да давам на баща си по сто хиляди йени на месец, а останалото да спестявам. После обаче една вечер, докато причаквах клиенти на гарата, двама ме сграбчиха отзад за ръцете. В началото помислих, че са от полицията, после включих, че са гангстери. Завлякоха ме в една пресечка, извадиха нож и ме отведоха в местната си щабквартира. Натикаха ме в една задна стая, смъкнаха ми дрехите, завързаха ми китките и няколко пъти ме изнасилиха пред видеокамера. През цялото време стисках очи и се мъчех да не мисля. А това не беше трудно, защото не усещах нито болка, нито удоволствие. После онези ми показаха записа и заявиха, че ако не искам някой да го види, трябва да работя за тях. Извадиха от дамската ми чанта студентската карта. Заплашиха, че ако не се подчиня, ще пратят копие от записа на родителите ми и ще ги изнудват, докато ги разорят. Нямах избор. Казах, че ще правя каквото ми наредят и за мен е все едно. И наистина беше така. По онова време нищо нямаше значение за мен. Бандитите ми разясниха, че ако работя за тях, ще изкарвам по-малко, защото те ще ми удържат седемдесет на сто, но че вече няма да си търся сама клиенти и да се притеснявам от полицията. Обещаха да ми пращат качествени клиенти. И че ако ми хрумне да продължа да си търся сама мъже и да спя с когото ми падне, накрая някой щял да ме удуши в някоя хотелска стая. След това вече не ми се налагаше да вися по улиците. Единственото, което трябваше да правя, бе да се явявам вечер при бандитите и те ми посочваха в кой хотел да отида. Удържаха си на думата, наистина ми пращаха добри клиенти. И аз не знам защо, но се държаха много внимателно с мен. Вероятно защото изглеждах толкова непорочно. Личеше, че имам добро възпитание, каквото липсваше на другите момичета. Сигурно много клиенти са искали момиче, което да не прилича чак толкова на професионалистка. Другите момичета имаха по трима-четирима клиенти дневно, а аз съм карала с по един, най-много двама. Останалите момичета носеха пейджъри и ако сутеньорите ги потърсеха, за да преспят със съмнителен клиент, те бързаха към някой долнопробен хотел. Докато моите клиенти бяха все прилични мъже и аз ги приемах в прилични първокласни хотели, а понякога дори в апартаменти. Моите клиенти обикновено бяха по-възрастни мъже, рядко ми пращаха млади. Сутеньорите ми плащаха веднъж седмично — парите бяха по-малко, отколкото бях изкарвала сама, но ако прибавех и бакшишите от клиентите, не можех да се оплача. Някои искаха, разбира се, от мен доста странни неща, но аз нямах нищо против. Колкото по-странно бе желанието, толкова по-голям щеше да бъде бакшишът. Някои от мъжете започнаха да ме търсят редовно. Такива даваха щедри бакшиши. Спестявах парите в няколко различни сметки. Но с времето парите престанаха да ме вълнуват. Превърнаха се просто в цифри. Живеех само за едно: да си докажа, че не чувствам нищо. Сутрин се будех и продължавах да лежа — проверявах дали тялото ми не усеща нещо, което може да се нарече болка. Отварях очи, бавно събирах мислите си, после проверявах какво усеща тялото ми от главата до петите. Болка нямаше, никаква. Какво означаваше това: че не ме боли нищо или не усещам болката? Не можех да направя разлика. При всички положения не ме болеше. Всъщност не усещах нищо. След тази проверка ставах от леглото, отивах в банята и си миех зъбите. Смъквах пижамата и си взимах горещ душ. В тялото ми имаше някаква ужасна лекота. Беше толкова леко и въздушно, все едно не бе моето тяло. Имах чувството, че духът ми се е заселил в тяло, което не е моето. Гледах го в огледалото, но между мен и тялото, което виждах в него, усещах някакво огромно разстояние. Живот без болка: тъкмо за това бях мечтала години наред, но сега, когато го имах, не можех да намеря покой. Делеше ни непреодолима пропаст и това ме хвърляше в огромен смут. Имах чувството, че се нося без котва по света, същия свят, който дотогава бях мразила толкова силно, света, който продължавах да хуля заради неговата несправедливост и неправда, света, където, ако не друго, поне знаех коя съм. Сега светът бе престанал да бъде този свят, а аз бях престанала да бъда аз. Започнах да плача много. Следобед ходех в някой парк, в императорските градини „Шинджуку“ или в парк „Йойожи“, сядах в тревата и плачех. Случвало се е да ридая по един-два часа на глас. Минувачите ме заглеждаха, аз обаче не им обръщах внимание. Съжалявах, че онзи път не съм умряла, че на двайсет и девети май не съм сложила край на живота си. Колко по-добре щеше да бъде! А сега не можех дори да умра. Бях толкова вцепенена, че нямах сили да посегна на живота си. Не усещах нищо: нито болка, нито радост. Всички чувства ме бяха напуснали. И аз дори не бях аз.