Крита Кано кимна, без да казва нищо.
— Но… — подхванах аз и млъкнах, за да обмисля думите. — Нешо се обърках. Завчера сестра ви ми каза, че Нобору Ватая ви е изнасилил. Това има ли връзка с нещата, които ми разказвате?
Крита Кано взе от скута си носната кърпичка и пак си избърса устата. После ме погледна право в лицето. Нещо в очите й ми подейства по начин, който ми се стори притеснителен.
— Извинявайте за безпокойството — рече жената, — но дали може да ми донесете още една чаша кафе?
— Разбира се — отвърнах аз.
Преместих чашата от масата на подноса и я върнах в кухнята. Докато чаках да стане кафето, се облегнах с ръце в джобовете на сушилнята. Когато занесох кафето в хола. Крита Кано беше изчезнала от канапето. Нямаше ги и дамската й чанта, носната кърпа, всеки видим знак от нея. Отидох във входното антре, обувките й също ги нямаше.
9.
ДРенажните канали и абсолютната недостатъчност на електричество
На другата сутрин, след като изпратих Кумико, отидох да поплувам в басейна. Най-добре беше да плуваш сутрин, така се избягваха тълпите. Щом се прибрах у нас, си направих кафе и седнах да го изпия в кухнята — размишлявах за странната недовършена история на Крита Кано и се опитвах да си припомня в хронологичен ред всички събития в живота й. Колкото повече си припомнях, толкова по-странна ми се виждаше историята, не след дълго обаче мозъкът ми започна да мърда по-бавно и ми се доспа. Преместих се в хола, легнах на канапето и затворих очи. След миг вече спях и сънувах.
Сънувах Крита Кано. Но преди да се появи тя, сънувах Малта Кано. Носеше тиролска шапка с голямо, ярко оцветено перо. Помещението беше пълно с народ (беше нещо като голяма зала), но шапката на Малта Кано веднага прикова вниманието ми. Малта седеше сама на бара. Пред нея имаше нещо като голяма тропическа напитка, но не виждах дали тя я пие.
Аз бях с костюма, бях си сложил и папийонката. Веднага щом зърнах Малта Кано, се опитах да се придвижа в нейна посока, ала тълпата продължаваше да ми препречва пътя. Докато стигна до бара, Малта си беше тръгнала. Тропическата напитка си стоеше върху плота пред празния й стол. Разположих се на съседния стол и си поръчах уиски с лед. Барманът ме попита какво точно уиски предпочитам и аз отговорих „Къти Сарк“. Наистина ми беше все едно каква марка ще ми налее, но „Къти Сарк“ беше първото, което ми дойде на ум.
Ала още преди барманът да ми е дал уискито, усетих, че някой ме хваща отзад за ръката съвсем леко, сякаш пипа нещо, което всеки момент може да се разпадне. Обърнах се. Там стоеше мъж без лице. Не можех да кажа дали наистина е без лице, ала мястото, където би трябвало да бъде лицето му, тънеше в сянка и аз не виждах какво има зад нея.
— Насам, господин Окада — рече мъжът. Опитах се да кажа нещо, ала още преди да съм отворил уста, той допълни: — Елате с мен, ако обичате. Имаме съвсем малко време. Побързайте.
Без да пуска ръката ми, непознатият ме поведе с бърза крачка през навалицата към някакъв коридор. Не се съпротивлявах, тръгнах след него по коридора. В края на краищата мъжът знаеше как се казвам. Все пак не се оставях някакъв непознат да ме води където си иска. Във всичко това имаше някаква причина и цел.
След като повървяхме известно време по коридора, мъжът без лице спря пред някаква врата. На табелката беше написан номер: 208.
— Не е заключена. Вие трябва да я отворите.
Подчиних се. Зад вратата имаше просторна стая. Доколкото виждах, бе част от апартамент в старовремски хотел. Таванът беше висок, на него висеше старовремски полилей. Полилеят не светеше. Единствената светлинка в помещението идваше от малък мъждив аплик. Пердетата бяха плътно спуснати.
— Ако ви се пие уиски, господин Окада — рече мъжът без лице, — имаме колкото искате. „Къти Сарк“, нали така? Пийте, не се притеснявайте.
Той посочи барчето до вратата, после я затвори тихо и ме остави сам. Дълго стоях насред стаята, не знаех какво да правя.
На стената имаше голяма маслена картина. На нея беше изобразена река. Погледах я известно време с надеждата да се успокоя. Високо над реката светеше луна. Тя озаряваше с блед светлик отсрещния бряг, но толкова слабо, че не виждах почти нищо освен смътни очертания, които сякаш се сливаха.
Скоро ми се допи уиски. Понечих да отворя барчето и да си налея, както бе предложил мъжът без лице, но барчето не искаше да се отвори. Онова, което приличаше на врати, се оказа добра имитация. Опитах се да натисна или да дръпна различните части, които се подаваха навън, но барчето си остана затворено.