Момичето угаси с рязко движение клечката кибрит и издуха с издадени устни дима. После ме погледна така, сякаш е забравило, че и аз съм там. От тъмните огледални стъкла на слънчевите очила не виждах очите му.
— Някъде наблизо ли живеете? — попита момичето.
— Ъхъ.
Понечих да махна с ръка към нас, но толкова много бях заобикалял, че в момента не знаех накъде точно се пада. Затова показах напосоки.
— Търся си котарака — обясних и изтрих потната си длан о панталона. — Няма го от една седмица. Някъде тук са го виждали.
— Какъв котарак?
— Голям. На кафяви ивици. С подвито връхче на опашката.
— Името?
— Нобору. Нобору Ватая.
— Не, не вашето. На котарака.
— Точно това е името на котарака.
— О! Виж ти!
— Всъщност така се казва шуреят ми. Решихме, че котаракът прилича на него. И го кръстихме така — на шега.
— По какво прилича на него?
— Не знам. Като цяло. Начинът, по който стъпва. И гледа нахакано като него.
Момичето се усмихна за пръв път и ми се стори с много по-детски вид, отколкото в началото. Едва ли беше на повече от петнайсет-шестнайсет години. Малко издадената й горна устна се изви чудновато. Сякаш чух глас: „Докосни ме“, гласа на жената от телефона. Избърсах с ръка потта по челото си.
— Котарак на кафяви ивици с подвита опашка — каза момичето. — Хм. Има ли нашийник?
— Да, черен, срещу паразити.
Момичето помисли малко, без да сваля ръка от портичката. После хвърли фаса и го смачка със сандала си.
— Май съм го виждала — рече тя. — За опашката не помня, но беше кафяв тигров котарак, като че ли с нашийник.
— Кога?
— Кога ли? Хм. Най-много преди три-четири дни. Дворът ни е нещо като магистрала за съседските котки. Всички минават през нас от Такитани за Мияваки.
Момичето посочи празната къща, където каменната птица още бе с разперени криле, високият златник се къпеше в слънцето на ранното лято, а гълъбът върху телевизионната антена продължаваше да гука монотонно.
— Хрумна ми нещо — оповести момичето. — Защо не почакате в нашата градина? Всички котки минават през нас, за да отидат у Мияваки. Че ако някой ви види да се навъртате на уличката, може да се обади в полицията. Няма да е за пръв път.
Аз се поколебах.
— Не се притеснявайте — каза тя. — Сама съм. Двамата можем да поседим на слънце и да почакаме, докато котаракът се появи. Аз ще помагам. Имам страхотно зрение.
Погледнах си часовника. Два и двайсет и шест. Единственото, което имах да свърша, докато се мръкне, бе да прибера прането и да направя вечерята.
Влязох през портичката и тръгнах след момичето по моравата. То накуцваше леко с десния крак. След няколко крачки спря и се извърна към мен.
— Паднах от мотоциклет — обясни така, сякаш не се е случило нищо особено.
В единия край на моравата се извисяваше голям дъб. Под дървото имаше два шезлонга, на единия беше метната синя хавлиена кърпа. На другия бяха оставени неразпечатана кутия цигари „Хоуп“, пепелник и запалка, списание и огромен касетофон. От него долиташе хардрок музика, пусната тихо. Момичето го изключи, после махна нещата от шезлонга, за да седна, и ги пусна в тревата. От шезлонга виждах двора на празната къща: каменната птица, златника, мрежестата ограда. Момичето сигурно ме беше наблюдавало през цялото време, докато съм стоял там.
Дворът на тази къща беше много голям. По широката полегата морава тук-там имаше дървета. Вляво от шезлонгите слънцето напичаше сухото дъно на голямо езеро с циментов кант. Зеленикавият му цвят подсказваше, че не бе пълнено отдавна. Седяхме с гръб към къщата, която се виждаше през дърветата. Не беше нито голяма, нито натруфена като архитектура. Само дворът създаваше впечатлението за простор и бе подреден и в добър вид.
— Какъв голям двор — отбелязах, след като се огледах. — Сигурно се поддържа трудно.
— Сигурно.
— Като малък работех във фирма за косене на морави.
— Виж ти!
Момичето явно не се вълнуваше от морави.
— Винаги ли сте сама тук? — попитах го аз.
— Да. Винаги. Само сутрин и вечер идва домашна помощница. През деня съм сама. Искате ли нещо разхладително? Имаме бира.