— Не, благодаря.
— Наистина ли? Не се притеснявайте.
Поклатих глава.
— Не ходите ли на училище?
— А вие не ходите ли на работа?
— Нямам работа.
— Уволнили ли са ви?
— Нещо такова. По-точно напуснах сам преди няколко седмици.
— Каква работа?
— Бях момче за всичко в една юридическа кантора. Ходех по разни държавни учреждения, за да вадя или да предавам документи, да проверявам съдебни решения, да завеждам искове, ей такива неща.
— Но сте напуснали.
— Да.
— А жена ви работи ли?
— Да, работи.
Гълъбът от другата страна на уличката явно бе спрял да гука и бе изчезнал някъде. Внезапно забелязах, че всичко наоколо тъне в тишина.
— Котките минават ето оттам — рече момичето и посочи другия край на моравата. — Виждате ли пещта за отпадъци в двора на Такитани? Там се провират под оградата, минават напряко през тревата и се промушват през портичката от другата страна. Винаги минават по един и същ път.
Момичето закрепи слънчевите очила на челото си, присви очи, взря се в двора и пак си сложи очилата, като издиша облак тютюнев дим. Междувременно успях да видя, че под лявото му око има трисантиметрова рана — вероятно белегът щеше да остане за цял живот. Момичето сигурно носеше тъмните очила, за да я скрие. Лицето му не беше особено красиво, но бе някак привлекателно, вероятно заради живите очи и необичайната форма на устните.
— Знаете ли за Мияваки? — попита то.
— Не знам нищо — отвърнах.
— Живееха в празната къща. Много симпатично семейство. Имаха две дъщери, и двете учеха в частни девически училища. Господин Мияваки имаше верига семейни ресторанти.
— Защо вече не живеят тук?
— Може би е задлъжнял. Направо си избягаха, вдигнаха се и се изнесоха за една нощ. Някъде преди около година. Зарязаха къщата да се руши, превърнала се е в свърталище на котките. Мама все роптае.
— Толкова много котки ли има вътре?
Стиснало цигарата между устните си, момичето погледна небето.
— Какви ли не. Някои са с проскубана козина, други с по едно око… а вместо второто се червенее гола плът. Ужас!
Аз кимнах.
— Имам една роднина с по шест пръста на всяка ръка. Малко по-голяма е от мен. До кутрето има още един пръст, мъничък като на новородено. Научила се е да го свива и повечето хора не забелязват. Много е красива.
Отново кимнах.
— Как мислите, дали се предава по наследство? Как му викаха… а, по кръвна линия.
— Не разбирам много от наследственост.
Момичето млъкна. Аз смучех лимонов бонбон и се взирах в котешката пътека. Досега не се бе появила нито една котка.
— Сигурен ли сте, че не искате нещо за пиене? — попита момичето. — Аз ще си взема една кока-кола.
Казах, че не ми се пие.
Тя стана от шезлонга и накуцвайки, се скри между дърветата. Взех от тревата списанието и го разлистих. За огромна моя изненада се оказа мъжко, от онези лъскавите, които излизат веднъж месечно. Жената на постера беше с тънки бикини, през които прозираха цепката и срамните й косми. Седеше на табуретка, краката й разкрачени под странен ъгъл. Сложих с въздишка списанието на тревата, кръстосах ръце върху гърдите си и пак загледах котешката пътека.
Мина много време, докато момичето се върне с колата в ръка. Жегата ме смазваше. Седях на слънцето и усещах как мозъкът ми се разтапя. Нямах никакво желание да мисля.
— Я ми кажете — подхвана момичето предишния разговор. — Ако сте влюбен в някое момиче и се окаже, че то е с шест пръста, какво ще направите?
— Ще го продам на цирка — отговорих аз.
— Вярно?
— Не, разбира се — рекох аз. — Шегувам се. Едва ли ще ми пречи.
— Дори и да има опасност децата ви също да се родят с шест пръста?
Позамислих се.
— Не, наистина няма да ми пречи. Какво толкова, че има един пръст повече?
— А ако е с четири гърди?
Отново се замислих.
— Не знам.
Четири гърди ли? Това можеше да продължава вечно. Реших да сменя темата.
— На колко години сте? — попитах аз.
— На шестнайсет — отвърна момичето. — Наскоро имах рожден ден. От тази година уча в гимназия.
— Отдавна ли отсъствате?
— Ако се движа много, кракът ме боли. И с тоя белег под окото. В моето училище ни държат ужасно строго. Ако разберат, че съм паднала от мотоциклет, ще почнат да ми опяват. Затова се правя на „болна“. Може да повторя годината. И без това не бързам да премина в следващия клас.