— А, ясно.
— Както и да е, значи казвате, че нямате нищо против да се ожените за момиче с шест пръста, но не и за момиче с четири гърди…
— Не съм казвал такова нещо. Казах, че не знам.
— Защо не знаете?
— Не знам… трудно ми е да си го представя.
— Можете ли да си представите човек с шест пръста?
— Определено. Предполагам, че да.
— А защо не можете да си представите с четири гърди? Каква е разликата?
Отново се позамислих, но не успях да намеря отговор.
— Прекалено много въпроси ли задавам?
— Така ли ви казват?
— Да, понякога.
Пак се извърнах към котешката пътека. Какво, да го вземат мътните, търся тук? Не се беше появила нито една котка. Все така кръстосал ръце на гърдите си, затворих очи за около трийсетина секунди. Усещах как по различни части на тялото ми избива пот. Слънцето ме напичаше с необяснима тежест. Всеки път, когато момичето раздвижеше чашата, ледът в нея звънтеше като звънец на крава.
— Поспете, ако ви се спи — прошепна момичето. — Ще ви събудя, щом се появи някоя котка.
Кимнах мълком, без да отварям очи.
Въздухът беше застинал. Не се чуваха никакви звуци. Гълъбът беше изчезнал отдавна. Продължавах да си мисля за жената от телефона. Наистина ли я познавах? В гласа и в начина й на говорене нямаше нищо познато. Тя обаче определено ме познаваше. Все едно гледах картина на Де Кирико: дългата сянка на жената се бе разпростряла през празната улица право към мен, макар и самата жена да се намираше много далеч от пределите на съзнанието ми. Звънецът до ухото ми продължаваше да звънти и звънти.
— Спите ли? — попита момичето толкова тихо, та не бях сигурен, че съм чул него.
— Не, не спя — отговорих аз.
— Може ли да седна по-близо? Така… ще ми бъде по-лесно да говоря тихо.
— Нямам нищо против — казах, без да отварям очи.
То придърпа шезлонга, докато той не се удари със сухо дървено тракане в моя.
Странно, в зависимост от това дали очите ми бяха отворени или затворени, гласът на момичето звучеше съвсем различно.
— Може ли да говоря? Наистина съвсем тихо, а вие няма нужда да отвръщате. Можете дори да спите. На мен не ми пречи.
— Говорете си — казах аз.
— Когато хората умират, е страхотно.
Сега устата й беше точно до ухото ми и думите проникваха вътре в мен заедно с топлия й, влажен дъх.
— В смисъл? — попитах аз.
Момичето долепи пръст до устните ми, сякаш за да ги запечата.
— Без въпроси — каза то. — И не отваряйте очи. Чухте ли?
Кимнах съвсем леко.
Момичето махна пръст от устните ми и го премести върху китката ми.
— Защо ли нямам скалпел! Щях да направя разрез и да погледна вътре. Не, не в трупа… а в самата смърт. Сигурна съм, че има нещо такова. Нещо кръгло и размекнато, като топка за софтбол с твърда малка сърцевина от мъртви нерви. Искам да я извадя от мъртвеца, да я разрежа и да я разгледам. Винаги съм се питала какво ли представлява. Може би цялата е твърда като паста за зъби, засъхнала вътре в тубичката. Точно така, не мислите ли? Не, не ми отговаряйте. Отвън е мека, но по-навътре става все по-твърда. Искам да разрежа кожата, да извадя меката част, със скалпела и с нещо като шпатула да проникна вътре: размекнатата част става все по-твърда, докато не стигнеш мъничката сърцевина. Тя е съвсем малка, като сачма, и наистина е твърда. Нещо такова, нали? — момичето се прокашля няколко пъти. — Напоследък си мисля само за това. Сигурно защото всеки ден имам много време за убиване. Когато нямаш работа, мислите те отнасят надалеч, наистина много надалеч… толкова надалеч, че не можеш да ги последваш до края.
Момичето махна пръст от китката ми и си допи колата. Разбрах, че чашата е празна, от звука на леда.
— Не се притеснявайте за котарака… аз гледам. Ще ви кажа, ако Нобору Ватая се появи. Не отваряйте очи. Сигурна съм, че Нобору Ватая се разхожда някъде тук. Всеки момент ще изскочи. Ще дойде. Знам, че ще дойде… през тревата, под оградата, пътьом ще поспре да подуши цветята и малко по малко ще се приближи. Представете си го по този начин.
Опитах се да си представя котарака, ала в съзнанието ми изникна само нещо като размазана снимка с осветление отзад. Слънчевата светлина, която проникваше през клепачите ми, разсейваше и разклащаше вътрешния ми мрак и от това ми бе невъзможно да си представя ясно котарака. Пред очите ми изникваше нещо като несполучлив портрет, странен, изкривен образ, който по някои особености приличаше на оригинала, но в който липсваха най-важните части. Не се сещах дори как изглежда котаракът, когато се движи.