Момичето отново сложи пръст върху китката ми и с върха му нарисува някакъв знак с неясни очертания. В отговор в съзнанието ми започна да нахлува нов вид мрак, различен от мрака, който бях усетил преди това. Вероятно се унасях. Не исках, но ставаше независимо от мен. Тялото ми беше като труп, като чужд труп, който хлътва надолу в брезента на шезлонга.
В мрака видях четирите крака на Нобору Ватая, четири тихи кафяви крака, четири меки лапи с издути възглавнички като от каучук, които стъпваха нечуто някъде по земята.
Но къде ли?
„Ще отнеме само десет минути“ — каза жената по телефона.
Не, тя определено грешеше. Понякога десет минути не са десет минути. Те могат да се разтягат и да се свиват. Знаех го със сигурност.
Когато се събудих, бях сам. Момичето беше изчезнало от шезлонга, който още докосваше моя. Хавлиената кърпа и цигарите си бяха тук, но чашата и касетофона ги нямаше.
Слънцето бе започнало да се снишава на запад, върху коленете ми бе пропълзяла сянката на един от клоните на дъба. Часовникът ми показваше четири и петнайсет. Изправих гръб на шезлонга и се огледах. Широка морава, сухо езеро, ограда, каменна птица, златник, телевизионна антена. И все още никаква следа от котарака. И от момичето.
Взрях се в котешката пътека и зачаках момичето да се върне. Минаха десет минути, а не се появиха нито котаракът, нито момичето. Нищо не помръдваше. Имах чувството, че докато съм спал, съм остарял неимоверно.
Станах от шезлонга и погледнах към къщата, където нямаше никакви признаци на човешко присъствие. Остъклените врати отразяваха ослепителното западно слънце. Отказах се да чакам — прекосих моравата и се прибрах по уличката у нас. Не бях намерил котарака, но бях направил всичко по силите си.
Вкъщи прибрах прането и се заех да подготвям продуктите за леката вечеря. В пет и половина телефонът иззвъня дванайсет пъти. Дори след като спря да звъни, звукът му продължи да се носи из вечерния здрач вътре в къщата като прах, който се рее във въздуха. Часовникът върху масата почукваше с върховете на зъбните си колелца в прозрачното тяло, плаваше из пространството.
Защо да не напиша стихотворение за птицата с пружината? Това ми хрумна, но не можех да измисля началото. А и дали гимназистките щяха да се зарадват на стихотворение за птица с пружина?
Кумико си дойде в седем и половина. От един месец си идваше все по-късно. Вече не бе необичайно да се появява след осем, понякога дори след десет. Сега си стоях вкъщи и се грижех за домакинската работа, така че не й се налагаше да бърза. Хората в редакцията не достигаха, а и един от колегите й беше в болнични.
— Извинявай — каза жена ми. — Работата край няма, а това девойче, дето е на непълен работен ден, не става за нищо.
Отидох в кухнята да направя вечерята: риба, запържена в масло, салата и супа мисо. Кумико седна на кухненската маса и ме загледа.
— Къде беше в пет и половина? — попита ме тя. — Звънях да ти кажа, че ще закъснея.
— Маслото беше свършило. Излязох да купя — излъгах аз.
— Ходи ли до банката?
— Разбира се.
— А котаракът?
— Не го намерих. Отидох, както ми каза, до празната къща, но никакъв го няма там. Обзалагам се, че е забягнал по-далеч.
Жена ми не отговори.
Когато след вечеря се изкъпах, тя седеше на тъмно в хола. Беше се сгърбила и със сивата си риза в мрака приличаше на забравен багаж.
Както си бършех косата, седнах на канапето срещу Кумико.
Тя каза с глас, който почти не се чуваше:
— Сигурна съм, че котаракът е мъртъв.
— Я не се занасяй — отвърнах аз. — Сигурно се забавлява някъде. Скоро ще огладнее и ще се прибере. Не помниш ли, че и друг път се е случвало. Когато живеехме в Коенджи…
— Този път е различно — възрази жена ми. — Този път грешиш. Знам. Котаракът е мъртъв. Гние някъде в тревата. Погледна ли в тревата пред празната къща?
— Не. Тя може и да е празна, но е на някого. Не е редно да взема току-така да лазя.
— Къде тогава си търсил котарака? Сигурна съм, че дори не си и опитал. Затова не си го намерил.
Въздъхнах и продължих да си бърша косата. Понечих да кажа нещо, но си замълчах — забелязах, че Кумико плаче. Беше си разбираемо: жена ми обичаше котарака. Бяхме го взели малко след като се оженихме. Метнах хавлиената кърпа в коша с мръсните дрехи в банята и отидох да си взема от кухнята студена бира. Какъв тъп ден: тъп ден от тъп месец от тъпа година.