По форма Илияс беше по-скоро топчест. В главата напомняше малко на човек, имаше сближени в средата на лицето очи и триъгълен отвор, който служеше едновременно за уста и за нос. Нямаше ръце, а торсът му беше рязко пресечен в долната си част, която приличаше на калмар с тлъсти и къси пипала. От тях до главата демонът беше покрит със зеленикавочерна слуз, сякаш се бе надигнал от някакво гнусно тресавище, и излъчваше гнилоч от всяка пора.
— Кой призовава Илияс? — попита демонът.
Гласът му звучеше като човешки и беше ведър, но донякъде създаваше впечатлението, че идва изпод вода. Вероятно се дължеше на факта, че устата му беше пълна със слуз. Магнус видя езика му — като на човек, но зелен и с дебел връх — да се мярка между острите, омазани с течност зъби.
— Аз. Но мисля, че вече ти изясних това, когато оказа съпротива при призоваването.
Магнус говореше бодро, ала синьо-белите пламъци на свещите отразяваха настроението му. Смалиха се и оформиха около Илияс клетка от светлина, която го накара да изскимти. Така или иначе, неговата слуз нямаше ефект върху техния огън.
— Стига де! — измърмори демонът. — Не ставай гаден! Тръгнах насам, но се забавих по лични дела.
Магнус извъртя очи.
— Какви ги вършеше, демоне?
Изражението на Илияс беше хитро, доколкото можеше да се прецени под слузта.
— Имах една задачка. Ти как я караш, Магнус?
— Какво?
— Ами откакто ме призова за последно. Как я караш оттогава?
— Моля? — попита пак Магнус.
— Не ме ли помниш?
— Призовавал съм много демони — вяло отвърна Магнус.
Настъпи продължителна тишина. Магнус се взираше в дъното на чашата за кафе и отчаяно искаше тя да се напълни отново. Това го правеха и много мундани, само че той имаше преимущество над тези нещастници, защото неговата чаша наистина бавно се напълни и гъстата черна течност стигна чак до ръба й. Той отпи и погледна Илияс, който смутено се местеше от пипало на пипало.
— Е, неловка ситуация — рече демонът.
— Не го приемай лично — каза Магнус.
— Може би ще освежа паметта ти — предложи Илияс. — Призова ме, когато търсеше демон, който бе проклел един ловец на сенки. Бил Херондейл?
— Уил Херондейл — поправи го Магнус.
Илияс щракна с пипала като с пръсти.
— Знаех си, че беше нещо такова.
— О... — на Магнус му просветна, — мисля, че си спомням. Извинявай. Но тогава веднага се усетих, че не ти си демонът, когото търся. На една от картинките изглеждаше много син, но очевидно не си син, така че само ти изгубих времето. Тогава прояви голямо разбиране.
— Няма проблем — махна Илияс с пипало. — Случват се такива неща. Освен това мога да изглеждам и син. Нали знаеш, при подходяща светлина.
— Да, светлината е много важна — съгласи се Магнус.
— Та какво стана с Бил Херондейл и проклятието на синия демон? — поинтересува се с неподправен интерес главоногият демон.
— Уил Херондейл — повтори Магнус. — Това е дълга история.
— Знаеш ли, понякога ние, демоните, се преструваме, че проклинаме хора, а всъщност не го правим — подметна разговорливо Илияс. — Нали разбираш, просто за кеф. Такива сме си.
— Можеше да го споменеш преди век-два — отбеляза ледено Магнус.
Илияс поклати глава и го дари със слузеста усмивка.
— Старата преструвка с проклятието. Класика е. Много е смешно. — Явно едва сега забеляза, че Магнус не изглежда впечатлен. — Е, сигурно не и от твоята гледна точка.
— Не беше смешно и за Бил Херондейл! — обяви Магнус. — О, я стига! И мен ме прихвана.
Телефонът избръмча в края на плота, където го беше оставил, и той се хвърли към него. С удоволствие установи, че е Катарина. Очакваше обаждането й.
Видя, че демонът го гледа с любопитство, и попита:
— Извинявай. Може ли да се обадя?
Илияс махна с пипало.
— Разбира се, давай.
Магнус натисна бутона за приемане на разговора и тръгна към прозореца, по-далече от демона и серните изпарения.
— Здрасти, Катарина! Радвам се, че най-сетне се обаждаш.
Може би лекичко акцентира на „най-сетне".
— Обаждам се само защото казваш, че е спешно — отвърна приятелката му Катарина, която беше първо медицинска сестра и после магьосник.
Според Магнус тя не беше излизала на среща поне от петнайсет години. Преди това имаше годеник, за когото смяташе да се омъжи, но все не намираше време и накрая той умря от старост, като все още се надяваше, че един ден тя ще определи дата.
— Спешно е — отвърна Магнус. — Нали знаеш, че аз... ъъъ, прекарвам известно време с един от нефилимите от Нюйоркския институт.
— Онзи Лайтууд, нали? — попита Катарина.
— Александър Лайтууд — рече Магнус и леко се ужаси, когато долови как омекна гласът му при произнасянето на името.