— Забравих рождения ти ден само веднъж, и то преди шейсет години! — възкликна Магнус. — Крайно време е да ми простиш.
— Държа да отбележа, че беше преди петдесет и осем години. И Рафаел разбира, че трябва да сформираме обединен фронт срещу нефилимите, а не например да се размотаваме с непълнолетните им отрочета — продължи Рейгнър.
— Алек е на осемнайсет!
— Както и да е. Рафаел никога не би излизал с ловец на сенки.
— Разбира се, защо ще го прави, когато си има тееееееееб? — попита Магнус. — „О, Рафаел е професионалист", „О, Рафаел изтъкна най-важните въпроси на срещата, на която забрави да дойдеш", „О, с Рафаел планираме сватба през юни". Освен това Рафаел никога не би излизал с ловец на сенки, защото един от принципите на Рафаел е никога да не се забавлява.
— Руните за издръжливост не са най-важното нещо в този живот — отвърна Рейгнър.
— И това го казва онзи, който си прахосва живота — отвърна Магнус. — Както и да е, не става дума за... Алек е...
— Ако ще ми споделяш сладникавите си чувства към един нефилим, ще позеленея двойно повече и ще повърна — каза Рейгнър. — Предупреждавам те.
Двойното позеленяване звучеше интересно, но Магнус нямаше време за губене.
— Добре. Просто ми дай един практически съвет. Да му купя ли подарък за рождения ден и ако да — какъв да бъде?
— Току-що си спомних, че имам много важна работа — каза Рейгнър.
— Не, чакай. Не ми го причинявай. Аз ти вярвах!
— Съжалявам, Магнус, но прекали.
— Може би един кашмирен пуловер? Какво ще кажеш за пуловер?
— Опа, тунел — каза Рейгнър и последва свободен сигнал.
Магнус не знаеше защо неговите безсмъртни приятели са толкова безсърдечни и ужасни. Вероятно важната работа на Рейгнър бе да се събере с Рафаел и да съставят черен списък. Направо си ги представяше — седнали един до друг да дращят доноси за глупавата му прическа.
От това мрачно видение го откъсна едно реално мрачно създание, което понастоящем се намираше в дома му. Илияс произвеждаше все повече слуз, която вече запълваше пентаграма и в която главоногият демон се въргаляше.
— Мисля, че трябва да му купиш ароматна свещ — предложи Илияс. Гласът му бе станал още по-лепкав. Размаха ентусиазирано пипала, за да илюстрира думите си. — Има най-различни аромати, на боровинка или портокалов цвят. Това ще му дари покой и ще си мисли за теб, когато заспива. Всички обичат ароматни свещи.
— Млъкни, трябва да помисля — рече Магнус.
Хвърли се на канапето. Да, трябваше да предположи, че Рафаел, този гнусен предател и пълен лицемер, ще докладва всичко на Рейгнър.
Спомни си нощта, когато заведе Алек в „При Таки". Обикновено ходеха в мундански заведения, защото свърталищата на долноземците гъмжаха от феи, върколаци, магьосници и вампири, които можеха да разкажат всичко на родителите му и Алек се изнервяше от това. Според Магнус той не разбираше, че долноземците предпочитат да не се забъркват в делата на нефилимите.
В кафенето беше оживено, а център на вниманието бяха една фея и върколак, потънали в териториален спор. Никой не забеляза Алек и Магнус, освен Кели, малката руса сервитьорка, която им се усмихна, щом влязоха, и после беше много любезна.
— Познаваш ли я? — попита Магнус.
— Горе-долу — отвърна Алек. — Тя е отчасти воден дух. Харесва Джейс.
Не беше единствената, която харесваше Джейс. Магнус не разбираше какво толкова намират в него — ако не се брояха ангелското лице и плочките на корема.
Тъкмо разказваше на Алек история за един нощен клуб на русалки и Алек започна да се смее, когато в заведението влезе Рафаел Сантяго с най-приближените си вампири — Лили и Елиът. Рафаел ги забеляза и веждите му се извиха така, че стигнаха чак до косата.
— Не, не и не — възкликна той и наистина отстъпи няколко крачки към вратата. — Обръщайте, всички. Не искам да виждам това. Отказвам да го виждам.
— Нефилим — рече лошото момиче Лили и потропа по масата им с блестящите си сини нокти. — Леле, леле.
— Здрасти? — каза Алек.
— Чакай малко — продължи Рафаел. — Ти не си ли Александър Лайтууд?
Алек за миг се паникьоса и отвърна колебливо, сякаш не беше съвсем сигурен:
— Да?
Магнус реши, че вероятно обмисля да си смени името на Хорас Уиплипуул и да избяга от страната.
— Не си ли на дванайсет? — поинтересува се Рафаел. — Добре си спомням, че беше на дванайсет.
— Да, преди известно време — отговори Алек.
Сега изглеждаше още по-стреснат. Магнус предположи, че вероятно е разстройващо момче на петнайсет да те обвинява, че си бил на дванайсет.