Друг път може би щеше да види ситуацията откъм смешната страна, но сега забеляза, че раменете на Алек се напрягат.
Познаваше го достатъчно добре, разбираше какво чувства и знаеше, че в него се борят противоречиви импулси. Той беше съвестен, от хората, които вярват, че другите са много по-важни от него и вече е разочаровал всички. Той беше и искрен, от онези, на които естествено им се удава да изразяват чувствата и желанията си. Добродетелите на Алекс го бяха хванали в капан: двете прекрасни качества болезнено се сблъскваха и той усещаше, че не може да бъде искрен, без да разочарова онези, които обича. А това за него беше неразрешим проблем. Сякаш светът бе устроен така, че да го прави нещастен.
— Оставете го на мира — каза Магнус и посегна към ръката му през масата.
За миг пръстите на Алек се отпуснаха под неговите и започнаха да се свиват около тях, за да отвърне на докосването, но щом погледна вампирите, бързо отдръпна ръка.
През годините Магнус беше срещал много мъже и жени, които се страхуваха от същността си и от желанията си. Беше обичал някои от тях и му беше мъчно за всички. Обичаше моментите в мунданския свят, когато хората спираха да се страхуват толкова много. Обичаше настоящето, защото вече можеше да хване ръката на Алек на обществено място.
Разбира се, Магнус не започна да храни по-топли чувства към ловците на сенки, когато видя как един от техните докоснати от Ангела воини се страхува от подобно нещо. Ако трябваше да вярват, че са много по-добри от останалите, можеха поне да се погрижат собствените им деца да се чувстват добре такива, каквито са.
Елиът се наведе към Алек и разтърси главата си и плитките зашибаха лицето му.
— Какво ще кажат родителите ти? — попита той с подигравателна сериозност.
На вампирите им стана много смешно. Но не и на Алек.
— Елиът — обади се Магнус. — Отегчителен си. И не искам да чувам, че си разпространявал отегчителните си истории тук. Разбра ли ме?
Играеше си с лъжицата, сините искри пробягваха по пръстите му към нея и обратно. Погледът на Елиът изразяваше съмнение, че Магнус може да го убие с една лъжица, но очите на Магнус приканваха да го предизвика.
Рафаел изгуби търпение, което при него и без това беше оскъдно като вода в пустиня.
— Dios — сопна се той и другите вампири потръпнаха. — Гнусните ви срещи и сбърканите ви житейски избори не ме касаят и определено не се интересувам от любовните афери на един нефилим. Говоря сериозно. Не искам да знам нищо за това. И ето, нищо не знам. Нищо не се е случвало. Нищо не съм видял. Да вървим.
А сега се оказваше, че веднага е докладвал на Рейгнър. Такива са вампирите: винаги да те захапят по вената, и в буквален, и в преносен смисъл. Бъркаха се в личния му живот така нагло, както се натрапваха на партитата му и на последното дори изцапаха с кръв стереоуредбата му и превърнаха един идиот, приятел на Клеъри, в плъх, което говореше за много лоши маниери. Магнус никога вече нямаше да покани вампири на купон. Щеше да кани само върколаци и феи, нищо, че с голяма мъка чистеше дивана от козина и магически прах.
С Алек се умълчаха, след като вампирите си тръгнаха, но тогава се случи нещо друго. Схватката между феята и върколака излезе от контрол. Лицето на върколака се промени и той заръмжа, а феята обърна една маса с трясък.
Магнус леко се сепна от шума и Алек мигновено реагира. Скочи от мястото си, като в едната си ръка стискаше кама, а с другата посегна към оръжието на колана си. Задвижи се по-бързо от всеки друг в бара — върколак, вампир или фея.
Застана пред Магнус, без дори да се замисли, за да го защити с тялото си от заплахата. Магнус го беше виждал в действие заедно с други ловци на сенки, със сестра му и неговия парабатай, който му беше по-близък и от брат. Пазеха си гърбовете, грижеха се един за друг и винаги се държаха така, сякаш животът на другия им е по-скъп от техния собствен.
Магнус беше висшият магьосник на Бруклин и от векове бе неимоверно по-силен не само от мунданите, но и от повечето долноземци. Със сигурност не се нуждаеше от закрила и никой никога не бе и помислял да го защитава, определено не и ловец на сенки. Ако си долноземец, от тях можеш да очакваш най-много да не те закачат. Всъщност, доколкото си спомняше, никой не се беше опитвал да го защитава още от ранната му младост. А и той не го очакваше от никого, не и след като в детството си се остави на студената милост на Мълчаливите братя. Но това се случи много отдавна, в една много далечна страна, и той не искаше отново да бъде толкова слаб. Все пак, когато видя как Алек скача да го защити, почувства пробождане в гърдите, което беше едновременно сладко и болезнено.