Беше се срещнал с Мариан Уайтлоу, директорката на Института, и й каза за сведенията на долноземието, че Валънтайн и малките му помощници убиват долноземци, които не са нарушили Съглашението, и после лъжат Клейва.
— Идете при Клейва — каза й Магнус. — Кажете им да озаптят развилнелите се хлапета.
— Мерете си приказките — отвърна хладно Мариан Уайтлоу, — когато говорите с по-висши от вас, магьоснико. Валънтайн Моргенстърн и неговите приятели са смятани за най-обещаващите ловци на сенки. Познавам съпругата му Джослин още от дете; тя е мило и красиво момиче. Не се съмнявам в добродетелите им. Определено не и с доказателство, което се основава на злобни долноземски клюки.
— Те убиват моите събратя!
— Те убиват долноземци нарушители в пълно съответствие със Съглашението. Просто ревностно преследват злото. В това няма нищо лошо. Мислех, че го разбирате.
Естествено, ловците на сенки не биха повярвали, че тяхната златна младеж е станала леко кръвожадна. Естествено, че щяха да приемат всички обяснения на Валънтайн и останалите, и естествено, че щяха да смятат, че Магнус и другите долноземци се оплакват само защото искат престъпниците да се отърват без наказание.
След като стана ясно, че няма да получат помощ от тях, долноземците се опитаха да се защитят сами. След временно примирие между постоянно враждуващите вампири и върколаци в Китайския квартал беше устроена тайна квартира и всички се редуваха на стража.
Долноземците трябваше да се справят сами. Но пък те винаги се справяха, нали?
Магнус въздъхна и погледна Катарина.
— Яж — рече той. — В момента нищо не се случва. Може и никога да не се случи.
— Миналата седмица са убили „нарушител" вампир в Чикаго — каза тя и забоде вилицата в една блина. — Знаеш, че ще поискат да дойдат и тук.
Ядоха в мълчание — замислено от страна на Магнус и изтощено от страна на Катарина. Сметката дойде и Магнус плати. Катарина не се интересуваше особено от пари. Тя беше сестра в клиника с ограничени ресурси и разполагаше със скромни суми.
— Трябва да се връщам — каза тя, пак потърка с ръка измореното си лице и Магнус видя небесносини следи от пръстите й. Магическият й прах продължаваше да пада.
— Ще идеш да се наспиш — настоя той. — Аз съм ти приятел. Познавам те. Заслужаваш една нощ почивка. Ще я прекараш в разточителен лукс — спейки.
— Ами ако нещо стане? — попита тя. — Ако те дойдат?
— Ще взема Рейгнър да ми помага.
— Рейгнър е в Перу — отвърна Катарина. — Каза, че, цитирам, там било много спокойно без твоето отвратително присъствие.
Рейгнър беше достатъчно хитър и Магнус не се притесняваше особено за него. Той нямаше да свали гарда, ако не се чувстваше в пълна безопасност.
— Значи, сме само ние двамата — рече Катарина.
Магнус знаеше, че тя е загрижена предимно за смъртните и се въвлича в тази битка с ловците на сенки най-вече заради приятелството си с него. Катарина си имаше своите сражения и трябваше да отстоява други позиции. Тя беше по-голям герой от всеки ловец на сенки, когото Магнус някога беше срещал. Те бяха избрани от ангел. Катарина сама бе избрала да се бори.
— Нощта изглежда спокойна — каза той. — Хайде. Приключвай и да те заведа у дома.
— Това кавалерство ли е? — попита Катарина с усмивка. — Мислех си, че вече е мъртво.
— И то като нас никога не умира.
Тръгнаха обратно по същия път. Вече беше съвсем тъмно и нощта осезаемо бе захладняла. Като че ли щеше да завали. Катарина живееше в порутена сграда без асансьор на Западна двайсет и първа улица, недалече от клиниката. В дома й фурната никога не работеше, а контейнерите отвън винаги преливаха, но на нея като че ли не й правеше впечатление. Нали имаше легло и място за дрехите. Само това й трябваше. Тя живееше по-просто от Магнус.
Той тръгна към апартамента си в долната част на Вилидж, на Кристофър Стрийт. И в неговата сграда нямаше асансьор, затова вземаше по две стъпала наведнъж, но за разлика от дома на Катарина, неговият беше изключително уютен. Стените бяха в ярки и ведри оттенъци на розово и жълто, а мебелите и някои вещи бяха събирани с години — прекрасна малка френска масичка, няколко викториански канапета, изумителната спалня в стил артдеко с огледални стъкла.
Обикновено в такава хладна есенна вечер Магнус си наливаше чаша вино, пускаше си диск на „Кюър", усилваше звука и чакаше да се появи някаква работа. Често работеше нощем; тогава се отбиваха повечето клиенти, а и имаше да наваксва с проучвания и четене.
Тази нощ си направи силно кафе, настани се до прозореца и се загледа към улицата. Тази нощ, като всяка друга, откакто се появиха слуховете за кръвожадните млади ловци на сенки, той седеше, наблюдаваше и мислеше. Ако Кръгът дойдеше тук, което изглеждаше неизбежно, какво щеше да се случи? Твърдяха, че Валънтайн мрази особено много върколаците, но убил и един магьосник в Берлин, защото призовавал демони. Самият Магнус беше известен с това, че е призовавал по някой и друг демон. Е, може би двайсетина.