Момчето го сграбчи за ръката и го задърпа. Магнус се откъсна от него и посегна към бележника си.
— Виж сега — написа адреса на Катарина, — иди там. Няма да ходиш никъде другаде. Остани при нея. Тя е много мила синя дама. Аз ще ида в тайната квартира.
— Идвам с теб.
— Ще правиш каквото ти кажа, или никъде не отивам — сопна му се Магнус. — Няма време за спорове. Решавай.
Момчето беше на ръба да се разплаче. Обърса рязко очи с опакото на дланта си.
— Ще ги доведеш, нали? Обещаваш ли?
— Обещавам — рече Магнус.
А как щеше да го направи — нямаше никаква представа. И все пак битката най-сетне беше започнала. Най-сетне.
Последното, което направи, преди да излезе, беше да запише подробностите: къде е тайната квартира и какво според него възнамеряват да направят с върколаците там онези от Кръга. Сгъна листа хартия във формата на птичка и го изпрати да полети с щракване на пръсти и дъжд от сини искри. Крехката хартиена птичка се понесе по вятъра като бяло листо, полетя в нощта и се насочи към небостъргачите на Манхатън, които прорязваха мрака подобно на блещукащи ножове.
Магнус не знаеше защо си направи труда да изпрати съобщение на Уайтлоу. Не мислеше, че ще дойдат.
Хукна през Китайския квартал, под неоновите знаци, които просветваха и съскаха, и през жълтия смог на града, увиснал над минувачите като молещ се призрак. Притича покрай група хора, които смъркаха кокаин на ъгъла, и най-сетне стигна до улицата, където се намираше складът, чийто ламаринен покрив потракваше от вятъра. За един мундан той би изглеждал по-малък, отколкото всъщност беше, порутен и мрачен, със заковани с дъски прозорци. Но Магнус видя светлините... и счупения прозорец.
Някакво гласче в главата му извика предупреждение, но той беше слушал много подробни истории за това, което Кръгът на Валънтайн причиняваше на уязвимите долноземци.
Хукна към тайната квартира и едва не се препъна с модерните си обувки по напукания паваж. Стигна до двойните врати, на които със спрей бяха нарисувани ореоли, корони и тръни, и ги разтвори.
В главното помещение видя върколаците, скупчени до стената. Повечето все още бяха в човешката си форма, но неколцина се привеждаха в защитна позиция, а ноктите и зъбите им се бяха издължили.
Бяха обградени от група млади ловци на сенки.
Всички се обърнаха и погледнаха към Магнус.
Дори ловците на сенки да бяха очаквали подобна намеса, а върколаците да се бяха надявали на спасение, явно никой не предполагаше, че ще се появи някой, облечен в розово.
Докладите за Кръга се оказаха верни. Много от тях бяха ужасно млади, най-новото поколение ловци на сенки, сияйни бойци, едва навлезли в зрелостта. Магнус не се изненада от това, но се натъжи и вбеси, че са посветили юношеството си на подобна безсмислена омраза.
Пред групата ловци на сенки стояха неколцина, които, макар и млади, излъчваха властност — най-вътрешният кръг на Кръга на Валънтайн. Никой обаче не отговаряше на описанието на лидера им.
Магнус не беше сигурен, но реши, че настоящият водач е или красивото момче със златиста коса и дълбоки, хубави сини очи, или младият мъж до него, с тъмната коса и слабото интелигентно лице. Магнус беше живял много дълго и умееше да разпознава предводителите на всяка група. И двамата не изглеждаха особено внушителни, но езикът на тялото ги отличаваше от останалите. От двете им страни стояха млад мъж и жена, и двамата чернокоси и със свирепи хищни лица, а зад мъжа стоеше красив къдрокоско. Зад тях пък имаше още шестима. В дъното на стаята се виждаше врата, но единична, а не двойна като портите, през които беше нахлул. Явно тя водеше към друго помещение и един едър ловец на сенки я охраняваше.
Бяха твърде много, за да влезе в схватка, а и всички бяха прекалено млади, току-що излезли от класните стаи в Идрис, и той не познаваше никого. Не беше преподавал в академията на ловците на сенки от години, но си спомняше стаите, уроците на Ангела и извърнатите към него млади лица, които попиваха всяка дума за свещения си дълг.
А тези нефилими бяха дошли от там, за да вършат това.
— Вие сте Кръгът на Валънтайн, предполагам? — попита той и видя как се сепнаха, сякаш не очакваха, че и долноземците имат начини да си предават информация, дори когато са преследвани. — Но не мисля, че Валънтайн Моргенстърн е тук. Чух, че бил така харизматичен, че омайвал дори птиците по дърветата и ги убеждавал да живеят в морето. Освен това бил висок, изумително красив и светлорус. Никой не отговаря на описанието.
Магнус замълча, после добави:
— Освен това никой не е светлорус.
Те изглеждаха шокирани от тона му. Все пак идваха от Идрис и ако изобщо познаваха магьосници, те бяха такива като Рейгнър, който винаги се държеше професионално и възпитано, когато си имаше работа с нефилимите. Мариан Уайтлоу може и да беше казала на Магнус да си мери приказките, но не бе изненадана от тона му. Тези глупави деца мразеха долноземците от разстояние, убиваха ги, но никога не бяха разговаряли с тях, никога не бяха рискували и за миг да видят своите презрени врагове просто като личности.