— Валънтайн каза… — започна Стивън, но Магнус долови несигурността в гласа му.
Лушън Греймарк може и да вярваше, че преследват единствено долноземци, които са нарушили Съглашението, но Стивън явно знаеше, че действат по-скоро като отмъстители, отколкото като съблюдаващи закона ловци на сенки.
— Не ми пука какво е казал Валънтайн Моргенстърн. Законът е ясен — отвърна Мариан Уайтлоу.
Изтегли оръжието си, замахна и удари меча на Стивън.
Проблясващите им очи се срещнаха над остриетата.
Мариан тихо продължи:
— Законът е такъв. Няма да докоснете тези долноземци, докато аз или наследниците ми са живи.
Разрази се истински хаос, но най-мрачните подозрения на Магнус не се оправдаха. Когато се присъедини към схватката, осъзна, че на негова страна се бият ловци на сенки, обърнали се срещу своите, защитаващи долноземците и Съглашението, което бяха сключили с тях.
Първата жертва беше най-младата Уайтлоу. Рейчъл Уайтлоу се хвърли към жената, на име Мерис, и така я смая с настървената си атака, че почти я надви. Но Мерис се препъна назад, съвзе се и посегна към друго оръжие. След това чернокосият Робърт, който вероятно беше неин съпруг, се хвърли напред и прониза Рейчъл.
Рейчъл се преви, мечът беше забоден в нея като карфица в пеперуда.
— Робърт! — промълви Мерис, сякаш не можеше да повярва на очите си.
Той изтегли меча от гърдите на Рейчъл и тя се свлече на пода.
— Рейчъл Уайтлоу току-що беше убита от един ловец на сенки — извика Магнус и очакваше Робърт да изкрещи, че е защитавал жена си.
Очакваше Уайтлоу да свалят оръжията и да не проливат повече нефилимска кръв.
Но Рейчъл беше най-малката в семейството, любимката на всички. Уайтлоу изреваха като един и се хвърлиха в битката с удвоена ярост. Адам Уайтлоу, флегматичен белокос мъж, който като че ли винаги просто следваше жена си, се втурна към Кръга на Валънтайн, размахал сияйна брадва над главата си и посече всички по пътя си.
Магнус се отправи към върколаците и към жената, която единствена беше запазила човешкия си вид, въпреки че зъбите и ноктите й се бяха издължили.
— Защо не се биете? — попита той.
Жената го изгледа, сякаш беше малоумен.
— Защото Валънтайн е тук — сопна се тя. — Той държи дъщеря ми. Отведе я и те казаха, че ако опитаме да я последваме, ще я убият.
Магнус дори не се замисли какво би могъл да причини Валънтайн на едно беззащитно долноземско дете. Вдигна ръка, едрият ловец на сенки до вратата в дъното полетя от мястото си и Магнус хукна натам.
Чу писъци зад гърба си и един Уайтлоу извика:
— Бейн, къде си... — А после някой, вероятно Стивън, изкрещя: — Тръгна към Валънтайн! Убийте го!
Зад вратата се чуваше тих, ужасяващ звук. Магнус я отвори.
Видя малка, съвсем обикновена стая с размерите на спалня, но без никакво легло. Вътре имаше само един стол и двама души. Висок мъж със светлоруса коса, облечен в черните дрехи на ловците на сенки, се беше надвесил над момиченце на около дванайсет години. Тя беше вързана за стола със сребристо въже и издаваше мъчителен тих звук, нещо средно между вой и стон.
Очите й сияеха и Магнус си помисли, че лунната светлина ги е превърнала в огледала.
Но само след миг разбра, че греши. Валънтайн се отмести леко и сега той виждаше по-ясно очите на момичето. Не блестяха те. Лунната светлина озаряваше сребърни монети, притиснати към очите на детето, а изпод тях се издигаха тънки струйки дим. То се опитваше да потиска писъците си, защото се страхуваше и не знаеше какво още може да му причини Валънтайн.
— Къде отиде брат ти? — попита той, а детето продължи да плаче, но не каза нищо.
В този миг Магнус почувства, че се превръща в буря, в черни кълбещи се облаци, в тътен на гръмотевици и мълнии, и цялата тази буря искаше да се хвърли към гърлото на Валънтайн. Магията сякаш се отприщи самоволно и лумна и от двете му ръце. Приличаше на светкавици, така ослепително сини, че бяха почти бели. Те пометоха Валънтайн и го удариха в стената толкова силно, че се чу пукот и той се свлече на пода.
Магията източи твърде много от силите на Магнус, но сега не можеше да мисли за това. Хукна към детето на стола, свали веригата и докосна съвсем нежно лицето му.
Момичето вече плачеше с глас, трепереше и стенеше в ръцете му.
— Тихо, тихо. Брат ти ме изпрати. Аз съм магьосник, ще те спася — шепнеше той и я галеше по тила.
Монетите я изгаряха. Трябваше да ги махне. Но дали нямаше да я нарани още повече? Той можеше да лекува, но не беше така умел в това като Катарина и не му се налагаше често да цери върколаци. Те бяха много издръжливи. Надяваше се, че и тя ще се окаже такава.