Свали монетите възможно най-внимателно и ги захвърли към стената.
Но беше твърде късно. Било е твърде късно още преди да се появи. Тя беше сляпа.
Устните й потрепериха и тя попита:
— Брат ми добре ли е?
— Да, напълно добре, миличка — отвърна Магнус. — Ще те заведа при него.
Още щом изрече „него", усети как студено острие потъва в гърба му и устата му се пълни с кръв.
— O, нима? — прошепна Валънтайн в ухото му.
Ножът се измъкна лесно, като причини повече болка на излизане, отколкото на влизане. Магнус стисна зъби и се вкопчи в облегалката на стола, за да не се изправи и да остави детето незащитено. После обърна глава към Валънтайн. Светлокосият изглеждаше по-възрастен от останалите водачи на групата, но Магнус не знаеше дали това се дължи на годините му, или на студената целеустременост, която превръщаше лицето му в мраморна маска. Прииска му се да я разбие.
Валънтайн вдигна ръка и Магнус успя да го сграбчи за китката точно преди да е забил камата в сърцето му.
Магнус се съсредоточи, нажежи захвата си и синьо електричество лумна по пръстите му. То изгаряше така, както среброто бе изгорило детето, и той се усмихна мрачно, когато чу, че Валънтайн изсъска от болка.
Валънтайн не го попита за името му като останалите, той не виждаше в него личност. Гледаше го със студените си очи така, както някой би се взирал в отвратително животно, препречило пътя му.
— Бъркаш се в делата ми, магьоснико.
Магнус изплю кръв в лицето му.
— Измъчваш дете в моя град, ловецо на сенки.
Валънтайн замахна със свободната си ръка и Магнус политна назад. Валънтайн се извъртя и го последва. Това беше добре, така се отдалечаваше от момичето.
Макар и сляпа, тя беше върколак и обонянието и слухът й бяха не по-малко важни от зрението. Вече можеше да избяга при семейството си.
— А аз си мислех, че играем на игра, в която се пита кой какъв е и какви ги върши — рече Магнус. — Да не съм сгрешил? Ще пробвам отново? Ти май нарушаваш вашите собствени закони, задник такъв?
Озърна се за момичето, надяваше се да е избягало, но то стоеше като заковано на мястото си, парализирано от ужас. Магнус не смееше да му извика, за да не привлече вниманието на Валънтайн към детето.
Вдигна ръка и очерта заклинание във въздуха, но Валънтайн го видя и го избегна. Скочи високо, отблъсна се от стената и с нефилимска бързина се хвърли към Магнус. Издърпа го за краката, повали го на земята и го изрита с ужасна сила. После извади меча си и замахна. Магнус се претърколи така, че острието се заби покрай ребрата, проби ризата и кожата, но не засегна важни органи. Поне този път.
Магнус много се надяваше да не умре тук, в този студен склад, далече от онези, които обичаше. Опита да се изправи, но подът беше хлъзгав от кръвта му, а с магията, която му беше останала, не можеше да се излекува и да се бие.
Осъзна, че пред него стои Мариан Уайтлоу — беше извадила оръжията си, а руните по ръцете й сияеха. Със замъгленото си зрение Магнус виждаше косата й като сребристо петно.
Валънтайн замахна с меча си и я посече почти през средата.
Магнус ахна, спасението си беше отишло така бързо, както бе дошло. После чу стъпки по камъка и извърна глава.
Беше глупаво да се надява на друг спасител — видя един от Кръга на Валънтайн да стои на прага и да се взира в момичето върколак.
— Валънтайн! — извика Лушън Греймарк. Хукна към детето и Магнус се напрегна, готов за скок. Но застина, защото Лушън взе момичето на ръце и се обърна към господаря си. — Как можа да го направиш? Тя е дете!
— Не, Лушън. Тя е чудовище в детски облик.
Лушън галеше момичето по косата и го успокояваше. Магнус започна да си мисли, че е сбъркал за него. Лицето на Валънтайн беше пребледняло като платно и сега съвсем приличаше на статуя.
— Не ми ли обеща безусловно подчинение? — попита сурово Валънтайн. — Кажи ми каква полза имам от помощник, който така подкопава авторитета ми?
— Валънтайн, обичам те и споделям мъката ти — отвърна Лушън. — Знам, че си добър човек. Знам, че ако спреш и се замислиш, ще разбереш, че всичко това е лудост.
Валънтайн направи крачка към него, а Лушън отстъпи назад. Прикри с една ръка главата на детето, което беше увило крака около кръста му, а с другата посегна сякаш към оръжие.
— Ясно — тихо рече Валънтайн накрая. — Да бъде на твоята.
Той отстъпи, за да може Лушън Греймарк да мине през вратата, по коридора и да се върне при върколаците, които може би вече бяха в безопасност. Валънтайн му позволи да отнесе детето при тях и го последва от разстояние.
Магнус не му повярва и за миг. Нямаше да се успокои, че детето е в безопасност, докато не го видеше в ръцете на майка му.