— Всъщност не халюцинираше — каза Катарина. — Щом се качихме на хълма и закрещяхме: „Слизай веднага, идиот такъв", видяхме огромни рисунки по земята. Те са грандиозни и красиви. Мисля, че са част от древен ритуал за призоваване на вода от земята. Струваше си да дойдем в тази страна само за да ги видим.
Магнус още натискаше глава дълбоко във възглавницата, но леко се възгордя.
— За мен винаги е удоволствие да обогатявам живота ти, Катарина.
— Но не беше никак величествено и красиво — каза тя, — да оповръщаш тези мистични и невероятни фигури от отдавна изчезнала цивилизация. От небето. И много продължително.
За миг Магнус изпита съжаление и срам. А след това изпита предимно порив отново да повърне.
По-късно, когато вече беше трезвен, отиде да види рисунките по платото Наска и да запази завинаги в паметта си издълбаните в чакъла линии, които разкриваха глината и описваха огромни сложни фигури: птица с разперени в полет крила, маймуна, чиято опашка му се стори доста неприлично завъртяна — той, разбира се, одобри това — и още една фигура, която вероятно беше човек.
Когато през 30-те и 40-те години на двайсети век учените откриха знаците на Наска и започнаха да ги проучват, Магнус леко се подразни, сякаш издълбаните в камъка фигури бяха негова собственост.
Но след това се примири. Хората винаги правеха така: оставяха си съобщения между страниците на книга или издълбани в камък. Сякаш протягаха ръка през времето и се опитваха да достигнат до друга, въображаема ръка. Хората не живееха вечно. Те можеха само да се надяват, че сътвореното от тях ще остане.
Магнус реши да позволи на хората да предадат своето съобщение.
Но това го реши много, много по-късно. В деня, когато видя за първи път знаците на Наска, той имаше друга работа за вършене. Трябваше да повърне трийсет и седем пъти.
След трийсетия път му стана много зле и Катарина се притесни.
— Наистина ми се струва, че имаш треска.
— Нали не спирам да ти повтарям, че ми е ужасно зле — отвърна той студено. — Вероятно умирам, не че на вас, неблагодарници, ви пука.
— Не трябваше да ядеш морското свинче — обади се Рейгнър и се изсмя.
Явно таеше злоба.
— Твърде слаб съм, за да се надигна — каза Магнус на онази, която се грижеше за него и не показваше мерзко удоволствие от страданията му. Постара се да добие особено жален вид. Подозираше, че точно сега това му се удава с лекота. — Катарина, би ли...
— Няма да хабя магия и енергия, която може да спаси животи, за да лекувам последствия от прекарана в крайно пиянство и кръжене на големи височини нощ!
Добиеше ли Катарина сериозен вид, край. Повече полза щеше да има, ако се оставеше на нежнозелената милост на Рейгнър.
Магнус тъкмо щеше да направи опит, когато Катарина обяви замислено:
— Според мен ще е най-добре да опитаме някое от месните мундански лекарства.
Оказа се, че мунданите в тази част на Перу практикуват медицина, като разтриват тялото на страдалеца с морско свинче.
— Настоявам да прекратиш това! — заропта Магнус. — Аз съм магьосник и мога да се излекувам сам, а мога и да ти взривя главата!
— О, не. Той бълнува, обезумя, не го слушай — каза Рейгнър. — Продължавай да го натриваш със свинчето!
Дамата с морските свинчета ги изгледа невъзмутимо и продължи да си върши морскосвинчевата работа.
— Кротувай, Магнус — обади се Катарина, която беше лишена от всякакви предразсъдъци, винаги се интересуваше от нови области в медицината и сега вероятно искаше Магнус да послужи като безпомощна пешка в нейната любознателна игра. — Нека магията на морското свинче потече в теб.
— Да, наистина — каза Рейгнър, който изобщо не бе лишен от предразсъдъци и се изкикоти.
На Магнус цялата процедура не му се видя толкова смешна. Като дете беше пил джаму много пъти. В него имаше жлъчка от коза (ако извадиш късмет — и жлъчка от алигатор, ако не извадиш). А морските свинчета и джамуто бяха за предпочитане пред кръвопускането, което един тип се опита да му приложи в Англия.
Той просто не смяташе мунданската медицина за особено поносима и му се щеше да бяха изчакали да му олекне малко, преди да му приложат тези лечителски процедури.
Няколко пъти се опита да избяга и беше обуздан със сила. Оттогава Катарина и Рейгнър обичаха да разиграват момента, в който Магнус искаше да отнесе морските свинчета със себе си и не спираше да крещи: „Свобода!" и „Вече аз съм вашият водач".
Съществуваше и много голяма вероятност да не е изтрезнял напълно.