Лушън Греймарк му спечели достатъчно време, за да събере магията си. Магнус се концентрира и усети как кожата му се съединява, докато силата му изтичаше.
Надигна се от пода и хукна след тях.
Схватката в другото помещение затихваше, защото мъртвите вече бяха много. Някой бе успял пак да включи осветлението. Един вълк лежеше мъртъв на пода и лека-полека се превръщаше отново в блед млад мъж. До него беше проснат един младеж от Кръга и в смъртта си те не изглеждаха чак толкова различни.
Много ловци на сенки от Кръга на Валънтайн още бяха живи. Но не и Уайтлоу. Мерис Лайтууд беше покрила лицето си с длани, а неколцина от останалите изглеждаха потресени. Сега, когато мракът и яростта на битката бяха отстъпили, те виждаха какво са сторили.
— Валънтайн — обърна се умолително Мерис към лидера им. — Валънтайн, какво направихме? Уайтлоу са мъртви... Валънтайн...
Всички го гледаха и се събраха около него като изплашени деца около възрастен. Магнус реши, че вероятно са попаднали под влиянието му твърде млади, но не можеше да ги оправдава, че са с промити мозъци или заблудени, не и след всичко това. Като че ли не му бе останала и капка жалост.
— Нищо не сте направили, просто спазвахте закона — каза Валънтайн. — Знаете, че всички предатели сред нас трябва един ден да си платят. Ако бяха отстъпили, ако ни се бяха доверили, на нас, събратята им, на децата на Ангела, всичко щеше да е наред.
— Ами Клейвът? — попита къдрокосият с предизвикателна нотка в гласа.
— Майкъл — прошепна съпругът на Мерис.
— Какво за тях, Уейланд? — попита остро Валънтайн. — Уайтлоу загинаха заради свирепи върколаци. Това е истината и ние ще я изречем пред Клейва.
Единственият от Кръга, който не го слушаше така отчаяно, беше Лушън Греймарк. Той тръгна към жената върколак и й подаде детето. Магнус я чу как рязко си поема дъх, когато видя ослепените очи на дъщеря си, а после тихо заплака. Лушън постоя при тях. Изглеждаше потресен до дъното на душата си. После внезапно закрачи решително към Валънтайн.
— Да вървим, Валънтайн. Това с Уайтлоу беше... ужасен инцидент. Не можем да оставим Кръга да страда така. Трябва да вървим. Тези създания не си струват времето ти. Тези върколаци са само отломки от голямата глутница. Тази нощ с теб ще идем в свърталището им, където се крие истинската заплаха. Заедно ще заловим водача им.
— Заедно. Но утре вечер. Ще се върнеш ли тази нощ в къщата? — попита тихо Валънтайн. — Джослин иска да ти каже нещо.
Лушън го хвана за ръката, явно облекчен.
— Разбира се. Щом е за Джослин. Щом е за теб. Знаеш го.
— Приятелю. Знам го — отвърна Валънтайн.
Валънтайн стисна ръката на Лушън, но Магнус видя как го изгледа. В този поглед имаше любов, но и омраза, и омразата надделяваше. Тя беше съвсем ясна, като сребриста перка на акула в тъмните води на очите му. В тях имаше смърт.
Магнус не се изненада. Беше виждал много чудовища, способни на любов, но малцина бяха позволили на любовта да ги промени и бяха успели да я претопят от обич към един човек в доброта към мнозина.
Спомни си изражението на Валънтайн, когато посече на две Мариан Уайтлоу, и се зачуди какво ли е да живееш с човек като него, какво ли изпитва съпругата му, която Мариан беше нарекла „мила". Да споделяш леглото си с чудовище, да полагаш глава до друга, изпълнена с убийства и лудост... Магнус вече го беше преживял.
Но сляпата любов не трае дълго. Един ден просто се надигаш от възглавницата и виждаш, че живееш в кошмар.
Лушън Греймарк вероятно бе един от многото, за които трябваше да се тревожи, и Магнус можеше да се обзаложи, че той вече е мъртвец.
Не биваше да оставя миналото да го заблуди; не биваше да мисли, че Стивън Херондейл е онзи, в чиято душа се крие добро. Погледна красивото му лице и крехката уста и внезапно му се прииска да му каже, че познава и обича негова предтеча и че Теса ще е много разочарована от него. Но не искаше Кръгът на Валънтайн да погне и нея.
Затова замълча. Стивън Херондейл беше избрал страна, Магнус също бе направил избор.
Членовете на Кръга на Валънтайн излязоха от склада като маршируваща армия.
Магнус хукна към стария Адам Уайтлоу, който лежеше в локва кръв до брадвата си — вече изгубила блясъка си.
— Мариан? — попита Адам.
Магнус коленичи в локвата и затърси по тялото му най-страшните рани. Но те бяха твърде много — прекалено много.
Погледна го в очите и видя, че светлината в тях изгасва. И разбра, че Адам е прочел отговора на въпроса си по лицето му.
— Брат ми? — попита Адам. — Де-децата?
Магнус огледа пълното с мъртъвци помещение. После сведе очи, а Адам Уайтлоу извърна лице и стисна устни, за да не покаже болката и мъката си. Магнус използва остатъка от магията си да облекчи страданието му, но накрая Адам вдигна ръка да го спре и облегна глава на ръката му.