Магнус кимна и я докосна по косата, която сега беше оформена на черта до брадичката. Той отвори вратата и се озова пред жена с бухнали червени къдрици. Държеше дете. Нея беше видял на улицата преди малко. Сепна се, че на прага му стои някой с толкова... мундански вид.
Младата жена бе облечена с широки дънки и пъстра тениска. Свали ръка, явно беше смятала да почука по вратата, и Магнус забеляза избелелите сребристи белези по нея. Беше виждал достатъчно такива и знаеше какво представляват.
Това бяха знаците на Завета, останките от някогашните руни по кожата й. Тя не беше никакъв мундан, а ловец на сенки, но без подновени знаци и без обичайния арсенал.
Не беше дошла по работа. Имаше проблем.
— Коя сте вие? — попита Магнус.
Жената преглътна с усилие и отговори:
— Аз съм... аз съм Джослин Моргенстърн.
Името събуди стари спомени и Магнус отново почувства забитото в гърба си острие и вкуси кръвта си. Прииска му се да я изплюе.
На прага му стоеше невестата на чудовището. Той се втренчи в нея.
И тя се втренчи в него. Изглеждаше хипнотизирана от пижамата му. Магнус искрено се засегна. Не беше канил съпруги на откачени лидери на изпълнени с омраза култове да се отбиват и да осъждат облеклото му. Ако искаше да се въздържи от риза и да носи алена пижама с черни полярни мечки и черен копринен халат, щеше да го направи. Никой от късметлиите, които го бяха виждали по пижама, не се беше оплаквал.
— Не си спомням да съм поръчвал булката на зъл маниак — каза Магнус. — Сигурен съм, че поръчах телешко с броколи. Ами ти, Теса? Да си поръчвала булката на зъл маниак?
Той отвори по-широко вратата, за да може Теса да види кой стои на прага. Няма нищо друго за казване. После забеляза, че вързопът в ръцете на Джослин помръдва, и си спомни, че това е дете.
— Дойдох, Магнус Бейн — рече Джослин, — да те моля за помощ.
Магнус стисна ръба на вратата така, че кокалчетата му побеляха.
— Чакай да си помисля... Не.
Но го спря мекият глас на Теса:
— Пусни я вътре, Магнус.
Той се извъртя да я погледне.
— Ти сериозно ли?
— Искам да говоря с нея.
Гласът й звучеше много странно. Освен това доставчикът се появи в коридора, понесъл торбата с храна. Магнус кимна на Джослин да влезе и подаде десетте долара на човека, после затръшна вратата право в лицето му, преди да е успял да му даде храната.
Сега Джослин стоеше смутено до вратата. Малкото човече в ръцете й риташе и протягаше крака.
— Имате бебе — каза Магнус и посочи очевидното.
Джослин пристъпи нервно от крак на крак и притисна детето към гърдите си.
Теса тихо се приближи до нея. Дори с черен клин и широка сива тениска с надпис: УИЛЯМ ИСКА КУКЛА, тя пак изглеждаше някак официална и внушителна. Надписът беше свързан с феминисткото верую, че момчетата обичат да си играят с кукли, а момиченцата — с камиончета, но Магнус подозираше, че Теса е избрала тениската заради името. Съпругът й беше мъртъв от много време и името му вече събуждаше щастливи, избледняващи спомени, а не ужасната агония, която бе изпитвала в първите години след смъртта му. И други магьосници бяха загубили любимите си, но малцина бяха така безнадеждно верни като Теса. Десетилетия по-късно тя не бе позволила на никого дори да опита да спечели сърцето й.
— Джослин Феърчайлд — каза Теса. — Наследница на Хенри Брануел и Шарлот Феърчайлд.
Джослин примигна, сякаш не беше очаквала лекция по родословието й.
— Точно така — отвърна предпазливо.
— Познавах ги — обясни Теса. — Много приличаш на Хенри.
— Познавали сте ги? Та те...
Хенри беше умрял почти преди век, а Теса изглеждаше на двайсет и пет години.
— И вие ли сте магьосница? — попита подозрително Джослин.
Магнус видя как оглежда Теса от глава до пети и търси демонския знак, белега, който би показал на ловците на сенки, че е нечиста, не-човек и трябва да бъде презирана. Някои магьосници успяваха да скрият знаците си под дрехите, но Джослин можеше да зяпа Теса колкото си иска и никога да не открие знак.
Теса не обичаше да се изтъква, но изведнъж стана ясно, че е по-висока от Джослин и сивите й очи могат да гледат много студено.
— Аз съм — рече тя — Тереза Грей, дъщеря на велик демон и Елизабет Грей, родена Адел Старкуедър, една от вашите. Бях съпруга на Уилям Херондейл, който оглавяваше Лондонския институт, и съм майка на Джеймс и Луси Херондейл. С Уил отгледахме нашите деца като ловци на сенки, за да защитават мунданите, да живеят според законите на Клейва и Завета и да спазват Съглашението.
Тя говореше в добре познатия й нефилимски маниер.