— Навремето живеех сред ловци на сенки — продължи глухо. — Навремето вероятно бих ти изглеждала почти като човек.
Джослин се смути, както се притесняват хората, когато научат нещо толкова странно, че целият свят започва да им изглежда непонятен.
— Ще ви разбера, ако сметнете престъпленията ми към долноземците за непростими — каза Джослин, — но аз... няма къде другаде да ида. Имам нужда от помощ. Дъщеря ми се нуждае от помощта ви. Тя е ловец на сенки и дете на Валънтайн. Не може да живее сред своите. Не можем да се върнем. Трябва ми заклинание, което да скрие от очите й всичко друго освен мунданския свят. В него ще порасне щастлива и в безопасност. Не е нужно да знае кой е баща й. — Джослин почти се задави, но вирна брадичка и добави: — Или какво е сторила майка й.
— Значи, идваш да молиш нас — обади се Магнус. — Чудовищата.
— Аз не съм имала свади с долноземци — каза най-сетне Джослин. — Аз... най-добрият ми приятел е долноземец и не вярвам, че се е променил толкова много от човека, когото винаги съм обичала. Сбърках. Вечно ще живея със стореното. Но моля ви, дъщеря ми не е направила нищо лошо.
Магнус предположи, че най-добрият й приятел, долноземецът Лушън Греймарк, е още жив, макар че никой не го беше виждал след Въстанието. А Магнус бе готов да размисли, щом тя твърдеше, че Лушън е най-добрият й приятел. Хората казваха, че двамата планирали заедно да победят Валънтайн, но Джослин не се яви, за да потвърди слуховете след битката. Магнус не я беше видял и по време на Въстанието. Така че не знаеше дали да вярва на думите й.
Той често мислеше, че справедливостта на ловците на сенки прилича повече на жестокост, затова не искаше и той да бъде жесток. Гледаше изтощеното отчаяно лице на жената и вързопчето в ръцете й. Не, не можеше да бъде жесток. Той вярваше в изкуплението и в зрънцето милост у всеки. Това бе едно от малкото неща, в които имаше нужда да вярва — във възможността за красота, когато си изправен пред толкова грозна реалност.
— Казахте, че сте били съпруга на Херондейл — обърна се Джослин към Теса. Говореше съвсем тихо, сякаш вече разбираше колко слаб е този аргумент, но нямаше друг. — Стивън Херондейл беше мой приятел...
— Стивън Херондейл щеше да ме убие, ако се бяхме срещнали — отвърна Теса. — Никога нямаше да съм в безопасност сред хора като вас или като него. Аз съм съпруга и майка на воини, които се сражаваха и умряха, без да се опозорят. Носила съм оръжия и съм убивала демони, и единственото ми желание беше да надвия злото, за да живея щастливо с онези, които обичам. Надявах се да създам един по-добър и безопасен свят за децата ми. Заради Кръга на Валънтайн сега с рода на Херондейл е свършено, с децата на моите деца. Това се случи чрез вас, вашия Кръг и съпруга ти. Стивън Херондейл умря с омраза в сърцето и кръвта на моите хора по ръцете. Не мога да си представя по-ужасен край за нашия род. Сега ще трябва да живея с раната, която Кръгът на Валънтайн ми причини, а аз ще живея вечно. — Теса замълча и погледна пребледнялото отчаяно лице на Джослин, после добави по-меко: — Но Стивън Херондейл направи своя избор, а ти си решила да не избираш омразата. Знам, че Валънтайн нямаше да бъде победен без твоята помощ, а детето ти не е сторило зло никому.
— Това не означава, че тя е заслужила помощта ни — прекъсна я Магнус. Не искаше да отпраща Джослин, но едно гласче в него още му нашепваше, че тя е враг. — Освен това аз не работя благотворително като ловците на сенки, а тя със сигурност няма пари, за да ми плати. Бегълците рядко са с пълни джобове.
— Ще намеря пари — каза Джослин. — Не търся милостиня и вече не съм ловец на сенки. Сега не искам да имам нищо общо с тях. Искам да съм друга. Искам да отгледам дъщеря ми като друга, за да няма връзки с Клейва и да не бъде заблуждавана от когото и да било. Искам тя да е по-смела и по-силна от мен и да не оставя друг да решава съдбата й.
— Никой не може да иска повече от това за детето си — каза Теса и се приближи. — Може ли да я подържа?
Джослин се поколеба за миг, притисна вързопчето към гърдите си, но после бавно и неохотно, с почти насечени движения се наведе напред и неимоверно грижливо положи бебето в ръцете на една непозната за нея жена.
— Красива е — прошепна Теса. Магнус не знаеше дали е държала бебе през последните десетилетия, но тя го премести към хълбока си и бързо го прихвана с ръка с инстинктивния, привичен жест на родител. Беше я виждал да държи така внуците си. — Как се казва?
— Клариса — отвърна Джослин, като се взираше напрегнато в Теса. След това добави, все едно разкриваше някаква тайна: — Аз я наричам Клеъри.
Магнус надникна над рамото на Теса да види бебето. То беше по-голямо, отколкото очакваше, макар и дребничко за възрастта си, но лицето му вече не беше по бебешки пухкаво. Момиченцето вероятно бе почти на две години и приличаше на майка си. Приличаше на Феърчайлд. Имаше буйни червени къдрици, също като Хенри, а зелените, ярки като скъпоценни камъни очи гледаха с любопитство. То като че ли не възразяваше да го държи една непозната. Теса го уви по-плътно с одеялото и малкото пухкаво юмруче на Клеъри се сви около пръста й. Размърда го напред-назад, сякаш да покаже новата си играчка.