— Всъщност аз не познавам, ъъъ, вампири.
Беше се ококорил ужасено, сякаш си представяше как покварени вампири повръщат кръвта на невинните. Магнус бе готов да се обзаложи, че Алек всъщност не познава нито един долноземец. Децата на Ангела се придържаха към собствения си вид.
Зачуди се какво точно прави Алек тук. Беше сигурен, че и той се пита същото.
Е, нощта вероятно щеше да е дълга, но поне и двамата щяха да са облечени добре. Синята тениска издаваше старание, но Магнус можеше да предложи нещо по-хубаво.
— Ще ти дам друга тениска — предложи той и тръгна към спалнята си, а Алек вяло запротестира.
Гардеробът му заемаше половината спалня и Магнус възнамеряваше да го разшири. В него имаше много дрехи, които щяха да стоят добре на Алек, но докато ровеше из тях, осъзна, че на него може да не му е приятно да му натрапва вкуса си за мода.
Реши да избере нещо по-скромно — черната тениска, която беше носил във вторник. Е, вероятно бе малко сантиментално от негова страна.
На нея беше изписано с пайети: „Смигни, ако ме искаш", но все пак нищо по-скромно не се намираше в гардероба му. Той я свали от закачалката и се върна с танцова стъпка в дневната, където Алек вече беше свалил своята тениска, стоеше почти безпомощно и я стискаше в юмрука си.
Магнус се закова насред крачката.
Стаята се осветяваше единствено от нощната лампа, а останалото сияние идваше от прозорците. Силуетът на Алек бе очертан от уличните светлини и лунните лъчи. Сенки се плъзгаха по бицепсите му и крехките издатини на ключиците, а торсът му бе съвсем гладък до тъмната линия на дънките. По плоските мускули на корема личаха руни, сребристи белези от стари знаци се виеха около гръдния му кош и единият стигаше чак до ивицата на хълбока. Косата му беше черна като мастило, а лъчисто бледата кожа — бяла като платно. Той приличаше на произведение на изкуството, създадено от светлосенки, красиво и великолепно.
Магнус бе чувал много пъти как се създават нефилими, но явно му бяха спестили, че има и част, в която се казва: „И нека Ангелът се спусне от висините и даде на избраните фантастични плочки".
Алек го погледна и раздели устни, сякаш да заговори. Взираше се в Магнус с широко отворени очи, изумен, че някой го гледа така.
Магнус направи героично усилие да се овладее, усмихна се и му подаде тениската.
— Съжалявам... че съм толкова непохватен — прошепна Алек.
— За какво говориш? — попита Магнус. — Ти си невероятен. Тук си едва от десет минути, а вече ти свалих половината дрехи.
Алек изглеждаше едновременно смутен и поласкан. Беше му споделил, че това е ново за него и всичко отвъд най-невинния флирт го плаши. Магнус беше планирал една много спокойна и нормална среща: без изненади, без нищо неочаквано.
— Хайде — рече той и грабна червеното си кожено палто. — Да идем да вечеряме.
Възнамеряваше да вземат метрото, защото това му се струваше съвсем просто. И безопасно.
Не му беше хрумнало обаче, че един млад ловец на сенки не е свикнал да се движи сред мунданите.
Метрото в петък вечер беше претъпкано, което не бе изненадващо, но явно притесни Алек. Той се взираше в мунданите, сякаш се беше озовал насред страховити маймуни в джунглата, и все още изглеждаше травматизиран от тениската на Магнус.
— Може ли да използвам руната за невидимост? — попита той, докато се качваха на влака по линия F.
— Не, не искам да изглеждам като човек, излязъл сам в петък вечер, само защото не искаш мунданите да те зяпат.
Успяха да се доберат до две места, но това не подобри значително ситуацията. Седяха неловко един до друг сред глъчката на пътниците. Алек мълчеше и Магнус беше сигурен, че копнее да се прибере у дома.
Над тях имаше лилави и сини плакати, изобразяващи възрастни двойки, вгледани тъжно един в друг. А надписът гласеше: С НАПРЕДВАНЕТО НА ГОДИНИТЕ ИДВА И... ИМПОТЕНТНОСТТА! Магнус усети, че се е втренчил в тях с нещо като ням ужас. Погледна към Алек и установи, че той също не откъсва очи от плакатите. Зачуди се дали е наясно с възрастта му — та той беше на триста години. И вероятно сега се питаше колко точно импотентен става един мъж след толкова време.
Двама младежи се качиха във влака на следващата спирка и разчистиха малко пространството пред Магнус и Алек.
Единият започна да танцува, като се въртеше драматично около пилона, а другият седеше с кръстосани крака, гледаше го и отмерваше ритъма на барабанчето си.
— Здрасти, дами, господа и каквито още сте там! — извика онзи с барабана. — Сега ще ви позабавляваме. Надявам се да ви хареса. Наричаме я... „Песента на задника".