Към края на този кошмарен ритуал едно от морските свинчета беше изкормено и вътрешностите му бяха щателно изследвани, за да се разбере дали лекарството е дало резултат. При тази гледка на Магнус пак му се доповръща.
Няколко дни по-късно, в Лима, след като цялата тази травма и морските свинчета останаха в миналото, Катарина и Рейгнър най-сетне му се довериха достатъчно, за да му позволят едно — само едничко, и то под обидния им надзор — питие.
— Какво казваше преди, през Онази нощ? — попита Катарина.
С Рейгнър вече я наричаха така и Магнус дори чуваше главните букви.
— Не се заяждай — отвърна той гневно. — Вече не искам да съм кактус и да живея в пустинята.
Катарина примигна объркано, смръщи се, а после явно й просветна.
— Не, нямам това предвид, но е добре да го знам. Питах за хората и любовта.
Магнус не изгаряше от желание да мисли за жалките си брътвежи в нощта, когато му разбиха сърцето. Няма смисъл да тънеш в скръб. Той не смяташе да се самосъжалява. Самосъжалението беше за слоновете, за депресираните хора и за депресираните слонове.
Катарина обаче продължи въпреки мълчанието му.
— Аз съм родена с този цвят. Като малка не знаех как да използвам магическия прах. Затова изглеждах такава, каквато съм, дори когато не беше безопасно. Майка ми разбра какво представлявам в мига, в който ме видя, и ме скри от света. Отгледа ме тайно. Направи всичко по силите си да ме защитава. Бяха й причинили голямо зло, а тя отвръщаше с любов. Всеки излекуван от мен човек е изцелен в нейна памет. Върша това в нейна чест и за да се уверя, че когато е спасила мен, е спасила безброй животи през вековете.
Тя погледна сериозно към Рейгнър, който седеше до масата и се взираше с неудобство в ръцете си, но реагира на мълчаливата покана.
— Моите родители си мислеха, че съм дете на феите или нещо подобно — каза той. — Защото бях с цвета на пролет, както казваше майка ми — добави и се изчерви в смарагдово. — Очевидно нещата се оказаха малко по-сложни, но дотогава вече ме бяха обикнали. Винаги са ме обичали, въпреки че постоянно създавах бъркотия у дома и мама казваше, че съм бил много нацупено бебе. Но го израснах, разбира се.
Това изявление бе последвано от любезно мълчание.
Магнус си помисли, че е по-лесно да приемеш едно дете на феи, отколкото мисълта, че демони са измамили или наранили жена — а в по-редки случаи мъж — и след това се е появило белязано дете, което да напомня на родителите си за тяхната болка. Магьосниците винаги се раждаха от това — от болка и демони.
— Не бива да го забравяме, когато се почувстваме откъснати от човеците — каза Катарина. — Дължим много на тяхната обич. Живеем вечно благодарение на човешката любов, която е люляла чудати деца в люлките и не се е отвърнала и отчаяла от тях. Аз знам от коя кръвна линия съм наследила душата си.
Седяха пред къщата, в обградената с високи стени градина, но Катарина както винаги беше по-предпазлива от всички. Тя се озърна в мрака, преди да запали свещта на масата. Светлината лумна от нищото между шепите й и превърна бялата й коса в коприна и бисери. На това внезапно сияние Магнус видя усмивката й.
— Нашите бащи са демони — каза Катарина. — Нашите майки са героини.
Това, разбира се, беше истина.
Повечето магьосници бяха родени с явните знаци на същността си и някои умираха още като деца, защото родителите им ги изоставяха или ги убиваха, защото ги смятаха за чудовища. Други обаче бяха отгледани, като Катарина и Рейгнър, с любов, която бе по-силна от страха.
Магьосническият белег на Магнус бяха очите му. Те имаха издължени зеници и блестящ, зеленикавозлатист цвят, но тези особености не се бяха появили веднага. Той не беше роден със синя или зелена кожа като Катарина и Рейгнър, а приличаше на човешко бебе с необикновени кехлибарени очи. Майка му не бе осъзнала веднага, че баща му е демон, не и докато една сутрин не се приближи до люлката и не видя, че детето й се взира в нея с котешки очи.
Тогава тя разбра какво се е случило — че създанието, което една нощ бе отишло при нея в облика на съпруга й, не е било нейният съпруг. А когато го осъзна, изгуби желание за живот.
И не живя повече.
Магнус не знаеше дали е била героиня. Беше твърде малък, за да я познава или за да разбере напълно болката й. Не беше сигурен така, както Рейгнър и Катарина изглеждаха сигурни. Не знаеше дали когато е научила истината, майка му е продължила да го обича, или цялата й любов е била потушена от мрака. Мрак, по-дълбок от онзи, който майките на приятелите му бяха познали, защото бащата на Магнус не беше обикновен демон.
— Видях Сатаната — промърмори той в тъмното, — как падна от небето като светкавица.*