Но в сините очи на Алек се появи блясък на решителност. Въпреки че изглеждаше като от порцелан, Магнус ясно виждаше стоманата отдолу.
— Не, няма проблем, всичко е... наред.
— Карате ме да се чувствам застрашен — каза сервитьорът Ерик.
— Той не ти прави нищо — сопна се Магнус.
— Не става дума какво прави, а как ме кара да се чувствам — изсумтя Ерик. Стовари две менюта на масата, сякаш му бяха нанесли лична обида. — Ще ми излезе херпес.
— Митът, че херпесът се причинява от стрес, бе развенчан преди години — отговори Магнус. — Всъщност била някаква бактерия.
— Хм, а какви са специалитетите? — попита Алек.
— Не мога да си ги спомня, когато съм под такова напрежение — каза Ерик. — Един ловец на сенки уби чичо.
— Аз не съм убивал ничий чичо — отговори Алек.
— Откъде знаеш? — настоя Ерик. — Когато тръгнеш да убиваш някого, питаш ли го дали има племенници?
— Аз убивам демони — каза Алек. — Демоните нямат племенници.
Магнус знаеше, че това е вярно само донякъде. Прокашля се силно и попита:
— Какво ще кажеш да поръчам и за двамата?
— Разбира се — отвърна Алек и хвърли менюто на масата.
— Искате ли питие? — попита ги любезно сервитьорът и добави злокобно: — Или желаете само да намушкате някого? Ако толкова се налага, може да се пробвате с онзи там в ъгъла, с червената риза. Не дава никакви бакшиши.
Алек отвори и затвори уста, после пак я отвори и попита:
— Това подвеждащ въпрос ли е?
— Остави ни — натърти Магнус.
Алек продължи да мълчи дори след като неприятният сервитьор Ерик се оттегли. Магнус беше почти сигурен, че за него преживяването е отвратително, и не можеше да го вини. Неколцина клиенти си бяха тръгнали, като хвърляха паникьосани погледи през рамо, докато трескаво плащаха сметката.
Когато храната дойде, Алек се ококори, защото Магнус беше поръчал китфо*. Луиджи се беше постарал: имаше и сочни тибс, доро ват, задушен червен лук, пюре от леща и зелени зеленчуци, а всичко това бе сервирано върху дебела етиопска питка, наречена инджера. Италианската линия от рода му беше представена с купчина пене. Алек хапна малко от храната и сякаш знаеше, че се очаква да яде с пръсти, без никой да му казва. Освен ловец на сенки, той все пак беше и нюйоркчанин.
* Етиопско ястие от сурово телешко. — Бел. прев.
— Това е най-вкусната етиопска храна, която съм ял. Знаеш ли много за храната? — попита Алек. — Всъщност очевидно е. Забрави. Глупав въпрос.
— Не, не е глупав — отвърна Магнус и се смръщи.
Алек посегна да си вземе от пене арабиата, но веднага се задави и от очите му рукнаха сълзи.
— Александър!
— Добре съм — изпъшка Алек, изглеждаше ужасен.
Първо отчупи къшей хляб, но осъзна, че си бърше очите с него. Бързо го хвърли и награби салфетката, за да скрие и сълзите си, и поаленялото си лице.
— Очевидно не си добре! — възкликна Магнус и опита малко от макароните.
Изгориха го като огън, а Алек още хриптеше в салфетката. Магнус извика сервитьора с властен жест, като може би включи и няколко сини искрици, които запращяха по съседните покривки.
Хората наоколо леко отместиха масите си от тях.
— Това пене е прекалено арабиата и ти си го направил нарочно — каза Магнус, когато нацупеният върколак се появи.
— Върколаците имат права — измърмори Ерик. — Да смачкаме гадните потисници.
— Никой не е вдигал революция с макарони, Ерик — каза Магнус. — Сега върви да донесеш друга порция, или ще кажа на Луиджи.
— Аз... — започна непокорно Ерик, но Магнус присви котешките си очи и той реши да не се прави на героичен сервитьор. — Разбира се. Извинете.
— Какъв гадняр — изсумтя Магнус.
— Така е — съгласи се Алек и откъсна още едно парченце от инджерата. — Какво изобщо са му направили ловците на сенки?
Магнус изви вежда.
— Е, нали спомена за мъртвия си чичо.
— O, вярно.
Алек отново се вторачи в покривката.
— Въпреки това си е гадняр — продължи Магнус, а Алек измърмори нещо неразбираемо.
Точно тогава вратата се отвори и един красив мундан с дълбоки зелени очи влезе в ресторанта. Ръцете му бяха в джобовете на скъпия костюм, а около него имаше цяла група разкошни млади феи — мъже и жени.
Магнус се посмъкна в стола си. Ричард. Ричард беше смъртен, когото феите бяха осиновили по характерния за тях начин, особено когато въпросните смъртни са музикални. Но той беше и нещо друго.
Магнус се прокашля.
— Слушай. Мъжът, който току-що влезе, ми е бивш — рече той. — Е, почти бивш. Не беше сериозна връзка и се разделихме приятелски.