— O...
Нещо в Магнус се прекърши.
— Трябва да ида и да овладея положението. Ще дойдеш ли да ми помогнеш?
— Значи, наистина има спешен случай? — възкликна Алек и засия. За миг Магнус дори се зарадва, че един върколак буйства из центъра на Манхатън, щом караше Алек да изглежда така. — Помислих си, че си се уговорил с приятел да се обади, за да се измъкнеш от гадна среща.
— Ха-ха. Не знаех, че се прави така.
— Аха. — Алек вече се изправяше и си обличаше якето. — Да вървим, Магнус.
Магнус усети изблик на обич в гърдите си; като малка експлозия, едновременно приятна и стряскаща. Харесваше му как Александър изрича онова, което другите само си мислеха. Харесваше му как Алек го нарича „Магнус", а не „магьоснико". Харесваше му как раменете му се движеха под якето. (Е, понякога ставаше повърхностен.)
Освен това се радваше, че Алек иска да иде с него. Бе очаквал, че той ще се възползва от възможността да се измъкне от една неловка среща, но вероятно не беше преценил добре ситуацията.
Магнус хвърли пари на масата и когато Алек започна да протестира, се ухили.
— Моля те, нямаш представа какви суми вземам на нефилимите за моите услуги. Така е честно. Да вървим.
На излизане чуха сервитьора да вика след тях:
— За правата на върколаците!
„Бюти Бар" обикновено беше претъпкан в петък вечер, но хората, които се изливаха от вратата му, нямаха вид, че отиват да изпушат една цигара. Те се мотаеха под сияещия бял надпис БЮТИ, изписан със заострени букви, и нещо като изображение на златна глава на Медуза под него. Като цяло всички имаха вид на хора, които отчаяно искат да избягат, но стоят тук, приковани от ужас и любопитство.
Едно момиче хвана Магнус за ръкава и се вторачи в него, изкуствените й мигли бяха поръсени със сребърен брокат.
— Не влизай — прошепна тя. — Там има чудовище.
Аз съм чудовище, — помисли си Магнус. — И чудовищата са ми специалност.
Но не го изрече. Вместо това каза:
— Не ти вярвам — и влезе вътре.
Наистина не й вярваше: ловците на сенки, дори Алек, може и да го мислеха за чудовище, но той не се смяташе за такова. Беше се научил да не го приема, макар че собствената му майка, мъжът, когото наричаше свой баща, и още хиляди други твърдяха, че е истина.
Магнус не искаше да вярва и че момичето в бара е чудовище, както и да изглеждаше в очите на мунданите и нефилимите. Тя имаше душа, а това означаваше, че може да бъде спасена.
В бара беше тъмно и противно на очакванията му, вътре все още имаше хора. В нормална нощ „Бюти Бар" беше кичозно местенце, пълно с щастливи клиенти, на които персоналът правеше маникюр, докато те се изтягаха на старомодни фризьорски кресла с огромни сешоари на облегалките, или танцуваха на покрития с черно-бели плочки под, който приличаше на шахматна дъска.
Тази нощ никой не танцуваше и креслата пустееха. Магнус се вгледа с присвити очи в петното на шахматния под и видя, че черно-белите плочки са изцапани с ярка червена кръв.
Озърна се към Алек и установи, че и той го е забелязал и пристъпва нервно от крак на крак.
— Добре ли си?
— Винаги го правя с Изабел и Джейс — отвърна Алек. — А сега ги няма. И не мога да ги повикам.
— Защо?
Алек леко се изчерви и Магнус загря. Не можеше да ги извика, защото не искаше да разбират, че е излязъл с него. Най-вече Джейс. Е, тази мисъл не беше особено приятна, но си беше негова работа.
Освен това Магнус също не искаше още ловци на сенки да се замесват в случая и да раздават жестокото си правосъдие, но разбираше проблема на Алек. От това, което беше виждал, предполагаше, че Алек е свикнал да закриля нафуканата си сестра и Джейс, да ги пази от собствените им прибързани действия, а това означаваше, че по принцип е защитник, а не нападател.
— Ще се справиш чудесно и без тях — окуражи го Магнус. — Аз ще ти помогна.
Алек не изглеждаше твърде обнадежден, което беше странно, тъй като Магнус владееше истинска магия — нещо, което ловците на сенки обичаха да забравят, погълнати от мисли за собственото си превъзходство. На Алек обаче му правеше чест, че кимна и тръгна напред. Когато пристъпи към него, Магнус забеляза с леко объркване, че той протяга ръка настрани и избързва, за да е пред него и да го защитава.
Хората в бара се бяха притиснали до стените като приковани и не помръдваха от ужас. Някой тихо плачеше.
От задния салон долетя нисък, разтърсващ рев.
Алек тръгна натам с предпазливата лекота и бързата походка на ловците на сенки, а Магнус го последва.
Салонът беше украсен с черно-бели снимки на жени от петдесетте и дискотопка, която не осигуряваше кой знае колко светлина. Всъщност светлината идваше предимно от празната сцена, изградена от кубчета, и една настолна лампа. В центъра на помещението имаше кушетки, в дъното — столове и всичко тънеше в сенки.