Една сянка се раздвижи с ръмжене в сумрака. Алек се промъкна напред и върколакът изрева предизвикателно.
След миг забелязаха стройно момиче с дълги черни букли, от което се влачеха парцали и капеше кръв. Магнус скочи напред и улови ръцете й, преди Алек да я нападне.
— Не му давай да я нарани! — изпищя тя в мига, в който Магнус попита:
— Тя какво ти направи? — Той млъкна и след миг каза: — Малко се объркахме. Отговаряй с „да" и „не": Лошо ли си ранена?
Магнус обгърна внимателно раменете й и я огледа. На гладката й кафява ръка имаше дълга драскотина, от която се стичаше кръв; именно от нея бяха следите по пода.
Момичето го погледна гневно и излъга:
— Не.
— Ти си мундан, нали?
— Да — е, поне не съм върколак или нещо такова, ако това имаше предвид.
— Но знаеш, че тя е върколак.
— Да, тъпако! — сопна се момичето. — Тя ми каза. Знам всичко. И не ми пука. Аз съм виновна. Аз я накарах да излезе.
— Аз не бих карал върколаци да излизат по пълнолуние и да нападат хора по дансингите — каза Магнус. — Но вероятно ще се разберем кой от двама ни е тъпак друг път, когато не е застрашен ничий живот.
Момичето стисна ръката му. Тя виждаше Алек съвсем ясно, макар че ловците на сенки почти винаги бяха невидими за мунданите. Виждаше и оръжията му. Кървеше обилно, ала се страхуваше за друг.
Магнус хвана ръката й. Щеше да се справи по-добре с отварите си, но изпрати синя пращяща сила, която се усука около ръката й, за да успокои болката и да спре кървенето. Когато отвори очи, видя, че момичето се взира в него с изумление. Магнус се зачуди дали тя знае, че на този свят съществуват не само върколаци, но и хора, които могат да правят магии.
Над рамото й видя как Алек се хвърля напред и започва да се бие с вълчицата.
— Един последен въпрос — каза Магнус забързано и тихо. — Ще ми се довериш ли, че ще се погрижа за приятелката ти?
Момичето се поколеба и рече:
— Да.
— Тогава излез навън. Пред бара. Чакай и опитай да отпратиш хората. Кажи им, че тук е влязло бездомно куче — обясни им каквото искаш, но ги отпрати. Кажи им, че не си ранена тежко. Как се казва приятелката ти?
Тя преглътна и отвърна:
— Марси.
— Марси ще иска да си в безопасност, когато дойде на себе си — каза Магнус. — Направи го заради нея.
Момичето кимна рязко и се откъсна от хватката му. Той чу как токчетата й тракат по плочките. Най-сетне можеше да се обърне към Алек.
Видя просветващи в мрака зъби, но не и него, защото той се беше превърнал във вихър от движения, който ту се отдалечаваше, ту пак се устремяваше към вълчицата.
Към Марси, помисли си Магнус. Алек не бе забравил, че тя е личност, или поне, че той го беше помолил да й помогне.
Ловецът на сенки не използваше серафимските си ками. Опитваше се да не нарани същество, което го нападаше със зъби и нокти. Магнус не искаше Алек да получи и една драскотина — и определено не желаеше да бъде ухапан.
— Александър — извика той и разбра, че е направил грешка, когато Алек извърна глава и се наложи светкавично да избегне ноктите на върколака.
Наведе се, претърколи се и се приземи приклекнал пред Магнус.
— Не се меси — рече му задъхано.
Вълчицата се възползва от това разсейване, изръмжа и скочи. Магнус хвърли топка синя светлина към нея, тя полетя назад и се превъртя. Хората, останали в бара, се развикаха и забързаха към изхода. Магнус не им обърна внимание. Знаеше, че ловците на сенки са длъжни да ги защитават, но той определено не беше ловец на сенки.
— Не забравяй, че съм магьосник.
— Не забравям — отвърна Алек и огледа сенките. — Просто искам... — Говореше неразбираемо, но за нещастие, следващото му изречение се оказа напълно смислено: — Просто смятам — рече по-ясно той, — че я разгневи.
Магнус проследи погледа му. Момичето върколак се беше изправило и се прокрадваше към тях, а очите му горяха с адски огън.
— Явно си надарен с отлични наблюдателни способности, Александър.
Алек се опита да го отблъсне назад, но Магнус го хвана за тениската и го издърпа към себе си. Тръгнаха бавно към изхода на салона.
Алек изненада и Магнус, и върколака, като се откъсна напред и се хвърли към Марси. Каквото и да беше намислил, не се получи, защото този път върколакът го удари в гърдите. Алек политна към розовата стена със златисти украси и се стовари върху едно огледало с релефна златиста рамка с такава сила, че то се строши.
— O, глупави ловци на сенки — изстена Магнус. Алек обаче използва удара в стената като начален тласък и отскочи нагоре, хвана се за полилея, залюля се на него, после се спусна леко като котка, приклекна и отново атакува с плавно движение. — Глупави, секси ловци на сенки.