— Алек! — извика Магнус. Но Алек си беше научил урока: не се обърна, за да не се разсейва. Магнус щракна с пръсти и над тях затанцува синьо пламъче, сякаш беше щракнал запалка. Това привлече вниманието на Алек. — Александър, да го направим заедно.
Магнус вдигна ръце и хвърли мрежа от блестящи сини нишки, за да обърка върколака и да защити мунданите. Всяка трептяща нишка светлина излъчваше достатъчно магически заряд, за да забави вълчицата.
Алек понечи да ги заобиколи и Магнус омота и него в светлина. Беше изненадан от лекотата, с която Алек се движи в синхрон с магията му. Почти всички ловци на сенки, които познаваше, се стряскаха и плашеха от нея.
Може би се дължеше на факта, че той никога не се беше опитвал да им помогне или да ги защити по този начин, но комбинацията от неговата магия и силата на Алек някак даде резултат.
Вълчицата изръмжа, приведе се и после заскимтя. Целият й свят се беше изпълнил с ослепителна светлина и накъдето и да поемеше, срещаше Алек. Магнус донякъде разбираше как се чувства.
Вълчицата продължи да скимти, линия от синьо сияние се вряза в настръхналата й козина и Алек скочи отгоре й. Притисна коляно към хълбока й и посегна към колана си. Въпреки всичко, по гръбнака на Магнус пропълзя страх. Представи си ножа и как Алек го забива в гърлото на вълчицата.
Алек обаче извади въже и го уви около врата на вълчицата, като я притискаше с тялото си. Тя се съпротивляваше и ръмжеше. Магнус остави магическите линии да угаснат, зашепна и магическите думи се отронваха от устните му като избледняващи облачета син дим — заклинания за изцеление и успокоение, илюзии за сигурност и спокойствие.
— Стига, Марси — рече той твърдо. — Стига вече!
Върколакът потрепери и се промени, оформиха се кости, козината започна да пада и след няколко изпълнени с агония секунди Алек установи, че притиска момиче с разкъсана на парцали рокля. Беше почти гола.
Сега Алек изглеждаше много по-уплашен, отколкото когато тя беше в образа на вълчица. Пусна я. Марси се смъкна на земята и прегърна раменете си с ръце. Скимтеше тихичко. Магнус свали дългото си кожено палто, клекна и я уви с него, а тя се вкопчи в реверите.
— Много ви благодаря — каза Марси и го погледна с големите си настойчиви очи. В човешката си форма беше дребна блондинка и споменът за огромния гневен вълк отпреди малко изглеждаше почти смешен. Но когато лицето й се изкриви от страдание, вече нямаше и следа от смях. — Аз... нараних ли някого?
— Не — отвърна Алек. Като никога гласът му беше силен и уверен. — Не, не си наранила никого.
— Не бях сама... — започна тя.
— Само си я одраскала — каза Магнус утешително. — Тя е добре. Аз я излекувах.
— Ho съм я наранила — повтори Марси и скри лице в окървавените си ръце.
Алек я погали нежно по гърба, сякаш тя не беше непознат върколак, а собствената му сестра.
— Тя е добре. Знам, че не си искала да й причиниш болка, че не си искала да нараняваш никого. Но ти си такава каквато си и не можеш да бъдеш друга. След време ще го разбереш.
— Тя ти прощава — рече Магнус, но Марси гледаше Алек.
— Господи, ти си ловец на сенки — прошепна тя, досущ като сервитьора Ерик, но със страх, а не с презрение. — Какво ще ми направиш сега? — Затвори очи. — Не, съжалявам. Ти ме спря. Ако не беше тук... Каквото и да ми сториш, ще си го заслужавам.
— Нищо няма да ти направя — каза Алек, а Марси отвори очи и го погледна. — Наистина. Няма да кажа на никого. Обещавам.
Той изглеждаше по същия начин, когато Магнус беше заговорил за детството си на партито, на което се запознаха. Магнус рядко го правеше, но тогава беше наежен и се държеше отбранително, защото в къщата му бяха нахлули цял куп ловци на сенки заедно с дъщерята на Джослин Фрей, която идваше без майка си и с толкова много въпроси, на които заслужаваше отговор. Не беше очаквал да срещне съчувствие в очите на един ловец на сенки.
Марси изправи гръб и се уви с палтото му. Внезапно изглеждаше изпълнена с достойнство, сякаш беше осъзнала, че и тя има права в тази ситуация. И тя беше личност. И тя беше душа, а душата трябва да бъде уважавана.
— Благодаря ви — каза спокойно. — И на двамата.
— Марси? — чу се гласът на приятелката й откъм вратата.
Марси вдигна глава.
— Адриен!
Адриен се втурна вътре, почти се подхлъзна на плочките, после се хвърли на земята и прегърна Марси.
— Боли ли те, покажи ми — прошепна Марси в рамото й.
— Нищо ми няма, всичко е наред — отговори Адриен, като я галеше по косата.