— Много съжалявам — рече Марси и обгърна лицето й с ръце.
Целунаха се, нехаещи за Алек и Магнус.
Когато се разделиха, Адриен я залюля в прегръдките си и прошепна:
— Ще се погрижим да не се случва отново. Ще видиш.
Дойдоха и други хора, по двама, по трима.
— Облечени сте доста добре като за ловци на бесни кучета — каза един мъж, когото Магнус сметна за бармана.
Магнус извърна глава и отговори:
— Много благодаря.
Още хора заприиждаха, отначало предпазливо, а после на цели групи. Никой не питаше какво точно е станало с кучето. Като че ли искаха просто да пийнат нещо.
Вероятно някои от тях щяха да задават въпроси по-късно, когато шокът отминеше и дойдеше време да се разнищи ситуацията, но Магнус реши сега да не мисли за това.
— Беше мило. Това, което й каза — рече той, когато тълпата напълно скри Марси и Адриен от погледа им.
— Ами... нищо кой знае какво — рече Алек стеснително. Ловците на сенки като че ли не държаха особено да се показват като мили. — Имам предвид, че това все пак ни е работата, нали? На ловците на сенки. Трябва да помагаме на нуждаещите се и да защитаваме хората.
Нефилимите, които Магнус познаваше, явно смятаха, че долноземците са създадени, за да помагат на тях и да бъдат изхвърляни, щом си свършат работата.
Той се вгледа в Алек. Беше потен и леко задъхан, с драскотини по ръцете и лицето, които зарастваха бързо благодарение на руните иратце по кожата му.
— Не мисля, че ще се доберем до питие тук, има голяма опашка — каза бавно Магнус. — Да идем да пийнем нещо у дома.
Тръгнаха натам. Пътят беше дълъг, но разходката в лятната вечер бе приятна. Въздухът топлеше голите ръце на Магнус, а луната превръщаше Бруклинския мост в сияйна бяла магистрала.
— Много съм доволен, че ти се обадиха да помогнеш на момичето — призна Алек, докато вървяха. — Много съм доволен и че ме взе с теб. Бях... изненадах се, че го направи, като се има предвид случилото се преди това.
— Притеснявах се, че си изкарваш ужасно — каза му Магнус.
Имаше чувството, че предоставя голяма власт в ръцете му, но Алек беше честен с него и той усети странен импулс да му отвърне със същото.
— Не — каза Алек и поаленя. — Не, нищо подобно. Така ли изглеждах — много съжалявам.
— Не съжалявай — отвърна меко Магнус.
И тогава думите сякаш изригнаха от Алек и се изляха като поток, но ако се съдеше по изражението му, той гореше от желание да ги възпре:
— Аз съм виновен. Обърках всичко още преди да се появя при теб, ти знаеше какво да поръчаш в ресторанта, а аз едва не се разсмях на онази песен в метрото. Нямах представа какви ги върша, а ти... ти беше великолепен.
— Какво?
Алек го погледна поразен, сякаш реши, че пак е оплескал всичко.
Магнус искаше да му каже: „Не, аз те заведох в ужасен ресторант и се държах с теб като с мундан, защото не знам какво е да излизаш с ловец на сенки, и едва не те излъгах, макар че ти беше достатъчно смел да ме поканиш на среща".
Но накрая каза друго:
— Според мен ужасната песен беше невероятно смешна.
Отметна глава и се засмя. Погледна към Алек и установи, че и той се смее. Цялото му лице се преобразяваше от смеха. Никой не трябваше да съжалява за нищо, не и тази нощ.
Когато стигнаха до дома на Магнус, той положи длан на предната врата, отвори и обясни:
— Изгубих си ключовете преди петнайсет години.
Но наистина трябваше да извади още един комплект. Не че му трябваше, а и от доста време не бе пожелавал да даде ключове от дома си на някого, за да влиза, когато пожелае. От половин век нямаше такъв след Ета.
Магнус хвърли страничен поглед към Алек, когато тръгнаха по разнебитените стъпала. Алек също го погледна и дишането му се учести, а сините му очи сияеха. Прехапа долната си устна и Магнус застина насред крачката.
Последва само миг колебание, но после Алек го хвана за ръката и стисна здраво лакътя му.
— Магнус — рече той едва чуто.
Магнус осъзна, че Алек го докосва така, както той самият го беше докоснал във вторник: в деня на първата им целувка.
Дъхът му заседна в гърлото.
И явно това беше достатъчно за Алек. Той се наведе, лицето му бе открито и страстно, а светът притихна. Устните му срещнаха тези на Магнус леко и нежно. Магнус вече не можеше да сдържа дъха си, а и не това му беше приоритет.
Затвори очи и в ума му нахлуха нежелани образи: Алек се опитва да не се засмее в метрото, Алек се изумява от вкуса на новата храна, Алек се радва, че не са го разкарали, Алек седи на пода и казва на един върколак да бъде себе си. Магнус осъзна, че почти се страхува от мисълта какво щеше да прави, ако се беше разделил с него преди края на вечерта. Раздялата с Алек беше последното, което желаеше точно сега. Придърпа го за колана на дънките, за да скъси разстоянието, и улови жадната му въздишка с устата си.