* Лука, 10:18. — Бел. ред.
Катарина се извърна към него.
— Какво е това?
— Радвайте се, че вашите имена са изписани на Небесата, скъпи мои — каза Магнус. — Толкова съм развълнуван, че трябва да се смея и да ударя още едно питие, за да не се разридая.
След това отново тръгна на разходка.
Сега си спомни защо в онази мрачна пиянска нощ им беше казал, че иска да отиде до Мокегуа. Беше ходил там веднъж и не остана дълго.
Мокегуа на кечуа означава „тихо място" и градът беше именно такъв, поради което Магнус не се чувстваше удобно в него. Спокойните павирани улици и площадът с фонтана от ковано желязо, където играеха деца, не му подхождаха.
Неговата житейска философия бе да не се задържа никъде и в градове като Мокегуа разбираше защо има нужда от постоянно движение. Защото в противен случай някой можеше да го види такъв, какъвто всъщност е. Не че смяташе това за толкова ужасно, но едно гласче в главата му не спираше да го предупреждава: Не се задържай никъде; иначе цялата илюзия ще изчезне от само себе си.
Магнус си спомни как лежеше на сребърния пясък в нощната пустиня и мислеше за тихите места, които не бяха за него, и как понякога вярваше — както вярваше в хода на времето, в радостта от живота и в абсолютната безпощадност и несправедливост на съдбата — че на света не съществува и никога няма да съществува спокойно местенце за него. Да не изпитваш Господа, твоя Бог.
Не беше мъдро да изпитва и ангелите, дори падналите такива.
Прогони този спомен. Е, какво пък, все пак винаги го чакаше някое приключение.
Сигурно ще си помислите, че зрелищният запой на Магнус онази нощ и безбройните му престъпления са станали причина за прогонването му от Перу, но случаят съвсем не е такъв. Колкото и да е невероятно, беше му разрешено да се върне там. Много години по-късно той го направи, този път сам, и наистина откри още едно приключение.
1962 г.
Магнус вървеше по улиците на Куско, покрай манастира „Ла Мерсед" и после по Кайе Мантас, когато чу мъжки глас. Първо му направи впечатление носовото му звучене, а след това забеляза, че гласът говори на английски.
— Не ми пука какво казваш, Кити. Продължавам да твърдя, че можехме да вземем автобус до Мачу Пикчу.
— Джефри, няма автобуси от Ню Йорк до Мачу Пикчу.
— Е, така е — каза Джефри след кратко мълчание. — Но ако искат Националното географско дружество да включи това окаяно място в регистрите си, могат поне да организират автобусна линия.
След това Магнус ги видя — вървяха под арките, които опасваха улицата, щом подминеш камбанарията. Джефри имаше нос на човек, който никога не млъква. Човката му се белеше, изгоряла от слънцето и сухия въздух, а някога острите ръбове на белите му панталони сега висяха като печални, умиращи цветя.
— Да не говорим за местните — каза Джефри. — Надявах се, че ще направим няколко свестни снимки. Очаквах да са много по-колоритни...
— Те не са тук за ваше забавление — каза Магнус на испански.
Кити се обърна, щом чу гласа му и Магнус видя дребното й дяволито лице и червената коса, която се извиваше под периферията на много голяма сламена шапка. Устните й също се извиваха.
След малко се обърна и Джефри.
— О, браво на теб, моето момиче — рече той. — Ето това се казва живописен екземпляр.
Имаше право. Магнус носеше на врата си половин дузина шалчета в различни цветове, които го превръщаха във фантастична дъга. Той обаче не беше особено впечатлен от наблюдателността на Джефри, който явно не можеше да допусне, че човек с тъмна кожа също е турист.
— Какво ще кажеш да те снимам, а? — попита Джефри.
— Ще кажа, че си идиот — отвърна Магнус със сияйна усмивка.
Той все още говореше на испански. Кити се изсмя, но се престори, че кашля.
— Попитай го ти, Кити! — рече Джефри с маниера на човек, който кара куче да изпълни номер.
— Моля да го извините — каза тя на лош испански.
Магнус се усмихна и демонстративно й предложи ръка, а тя заподскача по каменните плочи, изгладени като вода от времето, и хвана ръката му.
— О, колко очарователно. Мама ще хареса тези снимки — обяви Джефри ентусиазирано.
— Как го търпите този? — поинтересува се Магнус.
Те се усмихнаха като актьор — със зъбати, възторжени и абсолютно неискрени усмивки.
— С известни трудности.
— Нека ви предложа нещо друго — каза Магнус ухилен и през стиснати зъби. — Избягайте с мен. Още сега. Това ще е най-невероятното приключение, обещавам ви.
Кити се втренчи в него. Джефри се обърна, търсеше някой да ги снима и тримата. Магнус видя, че зад гърба му Кити лека-полека разцъфва в доволна усмивка.