— О, ами добре. Защо не?
— Отлично — рече Магнус.
Той се завъртя, хвана я за ръка и хукнаха през смях по озарената от слънцето улица.
— Няма да е зле да побързаме! — извика Кити, останала без дъх. — Със сигурност скоро ще забележи, че му свих часовника.
Магнус примигна.
— Моля?
Зад тях се вдигна глъчка, която притеснително напомняше на суматоха. Макар и не по негова вина, Магнус беше добре запознат с виковете „Полиция" и с шума от преследване.
Той издърпа Кити в една странична уличка. Тя още се смееше и разкопчаваше копчетата на блузата си.
— Може да им отнеме известно време — прошепна Кити, а седефените копчета се разделиха достатъчно, за да разкрият внезапния блясък на смарагди и рубини, — докато се усети, че откраднах и бижутата на майка му.
Тя го изгледа дръзко, а той избухна в смях.
— Много богати и досадни мъже ли си измамила?
— Както и техните майки — рече Кити. — Можех да им отмъкна цялото семейно имане или поне среброто, но един красив мъж поиска да избягам с него и си казах: „Защо пък не".
Преследвачите приближаваха.
— Ще останеш много доволна от решението си — обеща й Магнус. — Ти ми показа твоята тайна, а аз ще ти покажа моята.
Той щракна с пръсти, за да създаде диря от сини искри и да впечатли дамата. Кити беше достатъчно умна, за да осъзнае какво става още щом първият преследвач надзърна в алеята и продължи да тича.
— Те ни подминават — ахна тя. — Направил си ни невидими.
Магнус изви вежди и описа изразителен жест с ръка.
— Както виждаш... те не ни виждат.
Досега хората винаги се шокираха, плашеха и смайваха от способностите му, но Кити се хвърли в прегръдките му.
— О, красиви непознати — рече тя. — Какво ще кажеш да се захванем с магически престъпления?
— Звучи ми като приключение — отвърна Магнус. — Но искам да ми обещаеш, че ще крадем само от дразнещи глупаци и ще пръскаме всичко за пиячка и безполезни дрънкулки.
Кити притисна устни в неговите.
— Заклевам се.
Те се влюбиха, не за един живот на смъртен, а за едно лято на смъртен — лято на смях, бягства и преследване от полицията в няколко страни.
Най-любимият спомен на Магнус от това лято беше един образ, който никога нямаше да забрави: последната снимка от апарата на Джефри, на която се виждаха мъж с разноцветни багри на шията и жена, която криеше багри под бялата си блузка. Те се усмихваха на шега, в която Джефри не беше посветен.
Но колкото и да е шокиращо, това, че Магнус внезапно се отдаде на престъпленията, не стана причина за прогонването му от Перу. Върховният съвет на перуанските магьосници се събра тайно и след няколко месеца Магнус получи писмо, което обявяваше, че му е забранено да стъпва в Перу под смъртна заплаха и заради „неописуеми престъпления". Въпреки запитванията му така и не получи отговор защо е прокуден. И до днес, а вероятно и завинаги, причината за прогонването му от Перу си остава мистерия.
КРАЛИЦАТА БЕГЛЕЦ
Париж, юни 1791 г.
Магнус обичаше аромата на Париж в летните утрини. А това беше изненадващо, защото летните утрини в Париж ухаеха на престояло цял ден на слънце сирене, на риба и на някои не особено апетитни нейни части. Миришеше на хора и на всички техни произведения (не става дума за произведения на изкуството и културата, а за по-прозаични неща, които се изхвърляха с кофи през прозорците). Но утрините тук бяха изпъстрени и с други аромати, които стремително се носеха от улица на улица и от сграда на сграда. Упойващият дъх на пекарна неочаквано беше последван от аромата на гардении от нечия градина, който пък отстъпваше пред тежката воня на кланица. Париж кипеше от живот — Сена пулсираше като огромна артерия, кръвоносните съдове на по-широките улици се стесняваха в миниатюрни алеи... и всеки сантиметър тук миришеше на нещо.
Миришеше на живот — живот във всяка форма и степен.
Днес обаче миризмите бяха много силни. Магнус пое по непознат маршрут, който го изведе в доста неприятна част на Париж. Жегата в тресящата се карета беше непоносима. Магнус беше съживил едно от великолепните си китайски ветрила и то безрезултатно пърхаше до лицето му, без да успява да раздвижи въздуха. Ако трябваше да е напълно честен (а той не искаше да бъде), времето бе твърде задушно за новия раиран жакет от тафта и сатен в синьо и розово, и за жилетката от копринен шантунг, избродирана с птици и херувими. Високата колосана яка, перуката, копринените бричове и прекрасните нови ръкавици от най-фина лимоненожълта кожа... беше му малко топличко.