Именно поради тази причина щеше да опита.
Преди десет години първата вълна на манията по балоните с горещ въздух в Париж го беше отминала. Но преди няколко дни, когато може би попрекали с виното, Магнус вдигна очи и видя една от небесносините яйцеподобни чудесии да се носи над него, изпъстрена със златни зодиакални знаци и лилии, и веднага бе завладян от желанието да скочи в коша й и да попътува в небето. Още същия ден откри единия от братята Монголфие и заплати твърде много златни монети за частен курс.
Сега, когато бе на път да осъществи въпросния курс в горещия следобед, Магнус се зачуди колко точно вино беше изпил онзи следобед.
Трябваше да е било много вино.
Каретата му най-сетне спря близо до Шато дьо ла Мюет, красив малък дворец, който вече се разпадаше. Магнус излезе насред влажния въздух и тръгна към парка. Наоколо витаеше тежка, потискаща атмосфера, от която дори прелестните му дрехи натежаха. Той стигна по пътеката до мястото на срещата, където го чакаха балонът и неговият екипаж. Балонът лежеше спаружен на тревата — коприната изглеждаше все така красива, но общият ефект не беше толкова впечатляващ, колкото се беше надявал. Ако става дума, той имаше по-красиви нощници.
Единият Монголфие (не си спомняше точно кого от двамата беше наел) хукна към него с поруменяло лице.
— Мосю Бейн! Jе suis desole, мосю, но времето... днес не е особено подходящо. Много е притеснително. Видях мълния да просветва в далечината.
Разбира се, още щом изрече тези думи, отекна далечна гръмотевица и небето наистина доби зеленикав оттенък.
— Днес не можем да летим. Може би утре. Ален! Балонът! Отнесете го веднага!
Само след миг балонът беше навит и отнесен в една малка беседка.
Обезсърченият Магнус реши да се разходи из парка, преди времето съвсем да се е развалило. Тук човек можеше да срещне прелестни дами и господа, а мястото предразполагаше хората към... любвеобилност. Булонският лес вече не беше частна собственост и бе отворен за посетители, които използваха прекрасната почва за отглеждане на картофи. Освен това се обличаха в памук и гордо се наричаха санкюлоти, което означаваше, че не носят кюлоти. Имаха дълги работнически панталони и хвърляха продължителни и осъдителни погледи към изящните бричове на Магнус, които напълно подхождаха на розовото райе на жакета и леко сребристите чорапи. Наистина ставаше все по-трудно да си възхитителен.
Освен това паркът като че ли беше напълно лишен от красиви любвеобилни персони. Само дълги гащи, продължителни погледи и брътвежи за последните безумия на революционерите. Всички с по-благороден вид изглеждаха нервни и забиваха поглед в краката си, срещнеха ли член на Третото съсловие.
Все пак Магнус видя един познат и не беше особено щастлив от този факт. Към него с висока скорост се носеше Анри дьо Полиняк, облечен в черно и сребристо. Анри беше ратай на Марсел Сен Клод, който оглавяваше най-могъщия вампирски клан в Париж. Освен това Анри беше ужасно скучен. Изобщо повечето вампирски ратаи бяха такива. Трудно се разговаря с човек, който все повтаря: „Господарят казва това, господарят казва онова..." Не спират да раболепничат, мотаят се наоколо и чакат да ги ухапят. Магнус се зачуди какво търси Анри в парка посред бял ден — със сигурност не беше нещо хубаво. Ловуваше. Вербуваше. И сега досаждаше на Магнус.
— Мосю Бейн — рече Анри и склони глава.
— Анри.
— От много време не сме се виждали.
— O... бях доста зает — отвърна Магнус безгрижно. — Нали знаеш, работа. Революция.
— Разбира се. Но Господарят тъкмо казваше, че отдавна не сте виждали. Чуди се дали не сте пропаднали вдън земя.
— Не, не! Много съм зает.
— Господарят също — каза Анри с коварна усмивчица. — Наистина трябва да наминете. В понеделник вечерта Господарят дава прием. Ще е много недоволен, ако не ви поканя.
— Така ли? — Магнус преглътна горчилката, която се беше събрала в устата му.
— Несъмнено.
Никой не отхвърляше покана от Сен Клод. Поне ако иска да продължи да си живее спокойно в Париж. Вампирите бяха много обидчиви — а парижките вампири бяха най-лоши.
— Разбира се — каза Магнус и деликатно свали едната си лимоненожълта ръкавица, колкото да прави нещо. — Разбира се. За мен ще е удоволствие. Огромно удоволствие.
— Ще предам на Господаря, че приемате поканата му — рече Анри.
Първите дъждовни капки се приземиха тежко върху финия жакет на Магнус. Поне това му позволи да се сбогува набързо. Докато крачеше през тревата, той вдигна ръка, между пръстите му просветнаха сини искри и дъждовните капки вече не го докосваха. Беше разпънал с магия невидим чадър над главата си.