Париж. Понякога беше много несигурен. Твърде много политика. (O, обувките му... обувките му! Защо беше обул копринени обувки с извити носове? Нали знаеше, че ще ходи в парк. Но те бяха нови и красиви, купени от Жак от Рю дьо Бале, и не можа да им устои.) Вероятно при настоящия климат беше най-добре да се оттегли на някое по-простичко място. Лондон винаги беше добър вариант. Макар и не така моден, той не бе лишен от очарование. Можеше да иде и в Алпите... Да, много обичаше чистия свеж въздух. Щеше да лудува сред еделвайсите и да се наслаждава на горещите бани в Шинцнах-Бад. Или пък някъде по-далече. Все пак от много време не беше ходил в Индия. А и никога не можеше да устои на насладите на Перу...
Вероятно бе най-добре да остане в Париж.
Качи се в каретата точно когато небето се отвори и поройният дъжд се стовари толкова силно върху покрива, че Магнус не успяваше да чуе дори мислите си. Помощниците на създателя на балона забързаха да приберат всичко, а хората в парка хукнаха да се скрият под дърветата. Цветята сякаш засияха под пръските и Магнус вдиша дълбоко любимия си парижки въздух.
Щом потеглиха, един картоф се удари в стената на каретата.
Явно денят щеше да е пълен провал. Само едно нещо можеше да оправи нещата — дълга хладка баня и чаша горещ черен чай. Щеше да кисне във ваната до прозореца, да отпива от димящия чай и да гледа как Париж подгизва от дъжда. После щеше да си легне и да почете няколко часа „Крачето на Фаншет"* и Шекспир. След това щеше да пийне малко виолетово шампанско и час-два да се облича за операта.
* Еротичен роман от Никола-Едме Ретиф дьо ла Бретон (1734-1806). — Бел. прев.
— Мари! — извика Магнус, щом влезе в къщата. — Ваната!
Прислужваха му възрастна двойка — Мари и Клод. Те си вършеха работата изключително добре и след годините служба в Париж вече абсолютно нищо не можеше да ги изненада.
Магнус беше живял на много места, но парижката му къща бе едно от най-приятните. Разбира се, някои се отличаваха с невероятно красива природа — но Париж притежаваше неприродна красота, която беше за предпочитане. Всичко в къщата му доставяше удоволствие. Копринените тапети в жълто, розово, сребърно и синьо, масичките от позлатен бронз и покритите с варак кресла, часовниците, огледалата, порцеланът...
Всяка стъпка, с която навлизаше в дебрите на къщата към големия салон, му напомняше колко прекрасен е този дом.
Много долноземци не припарваха до Париж. Във Франция живееха много върколаци, а във всяка гориста долчинка се спотайваше фея. Но Париж като че ли бе територия на вампирите. И за това си имаше обяснение. Вампирите бяха изтънчени създания. Бледи и елегантни, те обичаха мрака и удоволствията. Хипнотичните им погледи — така нареченото енканто — омагьосваха всеки благородник. И нямаше нищо по-приятно, декадентско и опасно от това, да позволиш на вампир да пие от кръвта ти.
Нещата обаче донякъде излязоха от контрол по време на вампирската мания през 1787 година. Тогава започнаха и кървавите балове. Изчезваха деца, а неколцина младежи се завърнаха у дома бледи и с празния поглед на ратаи. Като Анри и сестра му Брижит. Те бяха племенници на херцог Дьо Полиняк. Навремето обични членове на едно от най-изтъкнатите семейства във Франция, сега те живееха при Сен Клод и изпълняваха заповедите му. А заповедите на Сен Клод можеха да бъдат много странни. Магнус нямаше нищо против малко упадъчност — ала Сен Клод беше зъл. Класическо, откровено зло от най-старомодния тип. Ловците на сенки от Парижкия институт, изглежда, не успяваха да повлияят на случващото се и беше съвсем лесно да отмъкнеш някого от улицата и да го повлечеш надолу. Сен Клод имаше много влиятелни приятели и бе изключително трудно да тръгнеш по дирите му.
Магнус правеше всичко по силите си, за да избягва парижките вампири, включително и тези, които се появяваха в двора във Версай. Срещата с тях не вещаеше нищо добро.
Но стига за това. Беше време за ваната, която Мари вече пълнеше. Ваната се намираше в главния салон, точно до прозореца, за да може Магнус да гледа улицата, докато се къпе. Когато водата беше готова, той се потопи и започна да чете. След около час пусна книгата на пода, загледа се в облаците по небето и разсеяно се замисли как Клеопатра разтворила безценна перла в бокал с вино. Точно тогава на вратата се почука и влезе Клод.
— Имате посетител, мосю Бейн.