Всичко, свързано с кралското семейство, беше лошо и опасно.
А това го правеше привлекателно, макар и плашещо.
— Очевидно, мосю, поемам твърде голям риск, като говоря с вас за това.
— Съзнавам го — отвърна Магнус. — Но защо да спасявам кралското семейство? Никой не ги е наранил.
— Въпрос на време е — каза Фон Ферсен. Страните му бяха поруменели от вълнение и накараха сърцето на Магнус да запърха лекичко. — Те са затворници. Крале и кралици, превърнати в затворници, рядко биват освобождавани, за да управляват отново. Не... не. Не след дълго ситуацията ще стане много опасна. Условията, при които са принудени да живеят, вече са непоносими. Дворецът е мръсен. Слугите са жестоки и непочтителни. С всеки ден владенията и правомощията на краля и кралицата намаляват. Сигурен съм, че... Съвсем сигурен съм, че... ако не бъдат освободени, ще умрат. А аз не мога да живея с тази мисъл. Когато ги прогониха от „Версай", продадох всичко и дойдох в Париж, за да ги следвам навсякъде.
— Какво очаквате от мен? — попита Магнус.
— Чух, че можете да променяте външния вид чрез... някакво... чудо.
Това описание на способностите му се понрави на Магнус.
— Готов съм да платя всякаква цена. Кралското семейство на Швеция ще бъде осведомено за незаменимата ви помощ.
— Моите уважения, мосю, но аз не живея в Швеция. Живея тук. И ако направя това...
— Ако направите това, ще окажете огромна услуга на Франция. А когато кралското семейство си върне властта, ще ви почитат като герой.
Това нямаше голямо значение. Голямо значение имаше самият Фон Ферсен. Той беше чернокос и синеок, страстен и смел. А и нещо в осанката му излъчваше сила...
— Мосю, ще се присъедините ли към нас? Ще ни дадете ли думата си, мосю?
Това беше много лоша идея.
Ужасна идея.
Най-лошата идея, която беше чувал.
И най-неустоимата.
— Думата ви, мосю — повтори Аксел.
— Имате я — отвърна Магнус.
— Тогава ще дойда отново утре вечер, за да ви запозная с плана — каза Фон Ферсен. — Ще ви разкрия какво трябва да се случи.
— Настоявам да вечеряме заедно — каза Магнус. — Щом ще се заемаме с такова невероятно приключение.
След кратко мълчание Аксел кимна рязко.
— Добре. Съгласен съм. Ще вечеряме заедно.
Когато Фон Ферсен си тръгна, Магнус дълго се гледа в огледалото и търсеше признаци на лудост. Магията, която трябваше да приложи, бе съвсем проста. Лесно можеше да влезе и излезе от двореца с помощта на малко вълшебство. Никой нямаше да научи.
Поклати глава. Това беше Париж. Всички научаваха всичко, някак си.
Отпи голяма глътка от вече топлото виолетово шампанско и я задържа в устата си. Всички логични съмнения бяха удавени от лудешки биещото му сърце. Отдавна не беше усещал такова вълнение. Сега мислите му бяха заети единствено от Фон Ферсен.
* * *
На следващата нощ ястията бяха доставени от любезния главен готвач на Отел дьо Субиз. Приятелите на Магнус му позволяваха да използва кухненския персонал и отличните провизии, когато искаше да даде особено изискана вечеря. Тази нощ му сервираха супа от крехки гълъби, калкан, патешко с портокали по руански, изпечено на шиш телешко, сос от грах, артишок и огромно количество еклери с крем, плодове и малки кексчета. Уреждането на вечерята не беше трудно, за разлика от обличането. Абсолютно нищо не стоеше както трябва. Имаше нужда от нещо кокетно, привлекателно и все пак делово и сериозно. Отначало лимонено-жълтият жакет и бричовете с лилава жилетка му се сториха подходящи, но бяха отхвърлени в полза на светлозелена жилетка и виолетови бричове. Накрая се спря на ансамбъл в небесносиньо, но не и преди да изпразни целия си дрешник.
Чакането беше прекрасна агония. Магнус крачеше неспокойно напред-назад и поглеждаше през прозореца дали каретата на Ферсен е пристигнала. Безброй пъти отиде до огледалото и след това до масата, която Клод и Мари така внимателно бяха подредили, преди да ги освободи за вечерта. Аксел беше настоял за уединение и Магнус с удоволствие му го осигури.
Точно в осем пред вратата на къщата спря карета и той слезе нея. Аксел. Дори погледна нагоре, сякаш знаеше, че Магнус е до прозореца и го очаква. Усмихна се и Магнус усети приятния бодеж на паниката...
Забърза по стълбите да го посрещне лично.
— Освободих прислугата, както пожелахте — каза той, като се опитваше да се успокои. — Заповядайте. Вечерята ни чака. Моля да извините отсъствието на формалности.
— Разбира се, мосю — отвърна Аксел.
Той обаче не се заинтересува от храната, нито се отдаде на удоволствието да отпива бавно от виното и да съзерцава очарователния Магнус. Пристъпи право към работата. Дори беше донесъл карти, които разпъна на канапето.