Накрая стигна до кралските покои. До вратата, през която трябваше да мине, седеше пазач, който лениво си свирукаше и се клатушкаше на стола. Магнус изпрати малка искра в ъгъла на помещението и щом пазачът стана да огледа, той плъзна ключа в ключалката и влезе. Тук цареше кадифена, неестествена и смущаваща тишина. Надуши дим от наскоро изгасена свещ. Магнус не изпитваше страхопочитание към кралски особи, но сърцето му заби малко по-бързо, когато посегна към втория ключ, който Аксел му беше дал. Аксел имаше ключ към частните покои на кралицата — едновременно вълнуващ и притеснителен факт.
Ето я и нея — кралица Мария-Антоанета. Беше виждал много нейни изображения, но сега тя стоеше пред него от плът и кръв. И точно това бе шокиращото. Кралицата беше човек по нощна риза. Наистина беше хубава. Разбира се, това се дължеше донякъде и на възпитанието й — на величественото поведение и ситните, деликатни стъпки. Картините обаче не успяваха да предадат подобаващо красотата на големите сияещи очи. Косата й бе внимателно подредена в истински ореол от светли къдрици, над които се кипреше лека ленена шапчица. Магнус остана в сенките и я гледаше как ситни из стаята, от леглото до прозореца и обратно. Явно беше ужасена за съдбата на семейството си.
— Нищо не забелязвате, мадам — каза той тихо.
Кралицата се извърна, вгледа се объркана в ъгъла и отново закрачи нервно. Магнус се приближи и тогава установи, че напрежението е взело своята дан от тази жена. Косата й беше тънка, чуплива и посивяла в крайчетата. Лицето й обаче излъчваше яростно и решително сияние, на което той се възхити. Сега разбираше чувствата на Аксел към нея — тя притежаваше неподозирана сила.
Той разшава пръсти и между тях запукаха сини пламъчета. Кралицата отново се обърна притеснено. Магнус прокара ръка пред лицето й и промени външния й вид — от познат и кралски в познат и обикновен. Очите й се смалиха и потъмняха, бузите й леко се издуха и се обагриха в розово, носът й се издължи, а брадичката хлътна. Косата й стана по-сплъстена и потъмня до кестеняво. Той свърши малко повече от крайно необходимото — защото промени дори скулите и ушите, докато жената пред него не стана съвсем неузнаваема. Изглеждаше точно както трябваше да изглежда — като руска благородничка на друга възраст и със съвсем друг живот.
Магнус предизвика шум до прозорците, за да отвлече вниманието й, и когато тя му обърна гръб, той излезе от стаята. Напусна двореца през много оживения изход зад кралските апартаменти, където кралицата беше оставила една порта отключена за нощните посещения на Аксел.
Като цяло тази авантюра се оказа проста и елегантна. Магнус се усмихна на себе си, загледан в увисналата над Париж луна, и си представи как Аксел обикаля с каретата. След това си представи как Аксел прави други неща. А после се разбърза. Трябваше да иде на среща с вампири.
Какъв късмет, че вампирските приеми винаги започваха много късно. Каретата на Магнус спря пред вратата на Сен Клод след полунощ. Лакеите, все вампири, му помогнаха да слезе, а Анри го посрещна на прага.
— Мосю Бейн — рече той със зловеща усмивчица. — Господарят ще е много доволен.
— Тогава и аз съм доволен — отвърна Магнус с едва прикрит сарказъм.
Едната вежда на Анри лекичко потрепна. Той се обърна и протегна ръка към момиче на същата възраст, което много приличаше на него — русо, със стъклени очи, вяло изражение и изключителна красота.
— Познавате ли сестра ми Брижит?
— Разбира се. Срещали сме се няколко пъти, мадмоазел, в... предишния ви живот.
— Предишният ми живот — изкикоти се звънливо Брижит. — Предишният ми живот.
Мисълта за предишния й живот явно продължи да я развеселява, защото тя не спря да се кикоти и да се усмихва на себе си, а Анри я прегърна не съвсем по братски.
— Господарят беше така любезен да ни позволи да запазим старите си имена — каза той. — А аз бях още по-удовлетворен, когато ми разреши да се върна в стария ми дом и да доведа сестра ми тук. Господарят е изключително щедър по свой си начин, и по всички останали начини, разбира се.
Това накара Брижит отново да се разкикоти. Анри я потупа игриво по задника.
— Много съм жаден — рече Магнус. — Ще потърся малко шампанско.
За разлика от мрачния и слабо осветен „Тюйлери", домът на Сен Клод беше смайващ. Не можеше да се нарече чак дворец, що се отнася до размерите, но пък обзавеждането беше разточително и разкошно. Същинска джунгла от декорации, а картините бяха рамка до рамка, чак до тавана. Всички полилеи искряха с пламъците на черни свещи, от които по пода капеше черен восък. Малка армия ратаи на мига го изстъргваха, а неколцина мундани подмазвачи се бяха из-легнали по диваните с чаши вино в ръка — или направо с бутилки. Повечето бяха изпружили шии и чакаха, дори си просеха да бъдат ухапани. Вампирите се бяха събрали в своята част на залата, смееха се и ги сочеха, сякаш избираха какво да хапнат от отрупана с деликатеси маса.