— Мадам — каза Марсел и тръгна по стълбите. — Или трябва да кажа „Ваше Величество“? Нима имам удоволствието да се обърна към нашата любима и най... прославена кралица?
В залата се надигна нисък подигравателен смях.
— Самата тя — отвърна кралицата и се изправи. — И настоявам...
Марсел пак вдигна ръка, за да я накара да замълчи. Слезе до последното стъпало, застана пред нея и започна да я оглежда. След това леко сведе глава в поклон.
— Ваше Величество, нямам думи да изразя възхитата си от присъствието ви на моя прием. Всички сме във възторг, нали така, приятели?
Вампирите се бяха скупчили на прага, някои дори надничаха през прозорците. Кимаха и се хилеха, но никой не продума. Тишината беше ужасяваща. Като че ли самият Париж отвъд оградения двор на Марсел притихна.
— Скъпи ми Марсел — каза Магнус и се насили да се засмее. — Наистина мразя да те разочаровам, но тя не е кралицата. Тази жена е любовница на един от моите клиенти. Казва се Жозет.
Това изявление звучеше като толкова очевидна лъжа, че Марсел и останалите не продумаха и зачакаха да чуят подробности. Магнус слезе по стъпалата, като опитваше да изглежда развеселен от ситуацията.
— Много е добра, нали? — попита той. — Аз задоволявам всеки вкус, също като теб. Случва се да имам клиент, който иска да прави с кралицата онова, което тя от години върши с народа на Франция. Наеха ме за пълна трансформация. С риск да прозвучи нескромно, ще кажа, че съм свършил чудесна работа.
— Не те познавам като много скромен — каза Марсел без помен от усмивка.
— Това е надценено качество — отвърна Магнус и сви рамене.
— Тогава защо тя твърди, че е кралица Мария-Антоанета?
— Аз съм кралицата, чудовище такова! — извика истерично кралицата. — Аз съм кралицата. Аз съм кралицата.
Магнус имаше чувството, че тя го повтаря не за да впечатли похитителите си, а за да увери самата себе си в здравия си разсъдък и в самоличността си. Той пристъпи спокойно към нея, щракна с пръсти пред лицето й и тя веднага се свлече в несвяст в ръцете му.
— Е — рече той и се обърна спокойно към Марсел. — Нима кралицата на Франция ще броди сама по улиците посред нощ?
— Добър въпрос.
— Защото това не е кралицата. А Жозет. Трябваше да е пълна нейна двойница. Отначало клиентът ми поиска само да изглежда като кралицата, но след това настоя за цялостна прилика. Външен вид, личност, всичко. Жозет е убедена, че е Мария-Антоанета. Всъщност тъкмо работех по нея в това отношение, когато тя се изплаши и избяга от апартамента ми. Вероятно ме е последвала дотук. Понякога работата ми коства много нерви.
Той положи внимателно кралицата на пода.
— Струва ми се, че по нея има малко магически прах — добави Марсел.
— Заради мунданите — каза Магнус. — Не можеш да пуснеш жена, която прилича досущ на кралицата, да се разхожда по улиците. Но магията е съвсем лека, като летен шал. Тя не трябваше да излиза от къщата. Не бях приключил.
Марсел клекна, хвана лицето на кралицата и го завъртя насам-натам, като се взираше в него и в шията й. Изминаха две дълги минути, в които всички очакваха следващите му думи.
— Е — рече той най-сетне и се изправи. — Трябва да те поздравя за чудесната работа.
Магнус си наложи да се стегне, за да не въздъхне от облекчение.
— Аз винаги работя така, но приемам поздравленията ти — каза той и махна небрежно с ръка.
— Такова чудо ще пожъне огромен успех на някой мой прием. Затова настоявам да ми я продадеш.
— Да ти я продам?
— Да. — Марсел се наведе и прокара пръст по брадичката на кралицата. — Колкото и да ти плаща клиентът, аз давам двойно. Но трябва да я имам. Това е невероятно. Ще платя колкото поискаш.
— Но, Марсел...
— Стига, Магнус. — Марсел бавно завъртя пръст. — Всички си имаме слабости и те трябва да бъдат задоволявани, ако искаме да процъфтяват. Тя ще е моя.
Магнус нямаше как да намекне, че въображаемият клиент е по-важен от Марсел.
Мисли. Трябваше да мисли. Знаеше, че вампирът го наблюдава.
— Щом настояваш — рече накрая. — Но както ти казах, не съм приключил. Остават няколко финални щриха. Тя все още притежава някои неприятни навици от стария си живот. Версайските маниери — а те не са малко, — трябва да бъдат избродирани в нея като гоблен. Освен това още не съм подписал творбата си. А аз винаги ги подписвам.
— Колко време ще ти отнеме?
— O, малко. Мога да я доведа още утре...
— Предпочитам да остане тук. Все пак колко време ти трябва, за да подпишеш творбата си? — попита Марсел с лека усмивка.
— Може да отнеме известно време — каза Магнус и също се усмихна многозначително. — Подписът ми е доста сложен.