— Те не са тук, мосю — отвърна нечий глас.
Анри. Разбира се. Седеше на стълбището.
— Нарани ли ги?
— Отведохме онези, които наричате Клод и Мари. Не знам кой е Рейгнър.
— Наранихте ли ги? — попита пак Магнус.
— Вече не може да бъдат наранени. Господарят поиска да ви предам комплиментите му. Каза, че от тях се получил великолепен пир.
На Магнус му прилоша. Мари и Клод бяха толкова добри с него, а сега...
— Господарят много би искал да ви види — каза Анри. — Защо да не идем веднага, а ще поговорите, когато се събуди довечера.
— Мисля да отклоня тази покана — отвърна Магнус.
— Струва ми се, че ако го направите, Париж ще стане много негостоприемно място за вас. А и кой е онзи ваш младеж? Все някога ще научим името му. Разбирате ли?
Анри се изправи и се опита да добие заплашителен вид, но той беше мундан, най-обикновен седемнайсетгодишен вампирски ратай.
— Виж какво ще ти кажа, малки подлизурко — каза Магнус и пристъпи към него. — Явно си забравил с кого си имаш работа.
Позволи на няколко сини искри да пропукат между пръстите му и Анри отстъпи крачка назад.
— Върви си у дома и кажи на господаря си, че съм получил съобщението. Кажи му, че не съм искал да го оскърбя и веднага напускам Париж. Да смята въпроса за приключен. Приемам наказанието си.
Отмести се от вратата и протегна ръка към нея, за да покаже на Анри, че е време да си тръгва.
* * *
Както и очакваше, в къщата цареше пълен безпорядък — преобърнати мебели, следи от огън по стените, липсваха произведения на изкуството, книги бяха разкъсани. В спалнята леглото и дрехите му бяха залети с вино... Е, поне се надяваше да е вино.
Магнус не се задържа дълго в този хаос. Махна леко с ръка и мраморната камина се плъзна встрани от стената. Той извади от дупката зад нея пълна със златни монети торба, дебела пачка банкноти, колекция прекрасни пръстени с цитрини, нефрит и рубини и един великолепен син топаз.
Това беше застрахователната му полица, в случай че революционерите нападнат дома му. Вампири, революционери... вече нямаше разлика. Пръстените се озоваха по пръстите му, банкнотите — в жакета, а жълтиците в красивата кожена чанта, която също пазеше зад стената именно с тази цел. Бръкна по-дълбоко в отвора и извади последната вещ — Сивата книга, подвързана със зелено кадифе. Прибра я внимателно в чантата.
Чу някакъв тих звук зад гърба си и видя, че Рейгнър изпълзява изпод леглото.
— Малки приятелю — рече Магнус и взе на ръце изплашената маймунка. — Поне ти си оцелял. Ела. Ще дойдеш с мен.
Когато чу новините, Магнус беше вече високо в Алпите, лежеше до едно поточе и мачкаше няколко еделвайса с палец. От седмици се опитваше да избягва всичко свързано с Франция — французите, френската храна и френските новини. Беше се отдал на свинско и телешко, на минерални бани и четене. Голяма част от времето прекарваше сам — единствено в компанията на малкия Рейгнър — и на спокойствие. Но тази сутрин един благородник беглец от Дижон отседна в неговата странноприемница. Приличаше на бъбривец, а Магнус не беше в настроение за подобна компания, затова отиде да се излегне до потока. Не се изненада обаче, когато онзи го последва и тук.
— Мосю! — извика французинът, докато пуфтеше по хълма.
Магнус перна леко от нокътя си едно парченце от еделвайса.
— Да?
— Ханджията каза, че скоро сте пристигнали от Париж, мосю. Значи, сте сънародник?
В хана Магнус носеше малко магически прах, за да минава за обикновен френски благородник беглец, каквито прииждаха с хиляди от границата.
— Идвам от Париж — отвърна той неопределено.
— И имате маймунка?
Рейгнър лудуваше наоколо. Явно Алпите му понасяха много добре.
— O, мосю, толкова се радвам, че ви открих! От седмици не съм говорил със земляк. — Французинът закърши ръце. — Не знам вече какво да мисля. Какви страшни времена! Какви ужаси! Сигурно сте чули за краля и кралицата?
— Какво да съм чул? — попита Магнус, като запази безстрастно изражение.
— Техни Величества, Господ да ги пази! Опитали се да избягат от Париж! Стигнали до Варен, а там някакъв пощенски служител разпознал краля. Хванали ги и ги върнали в столицата. O, ужасни времена!
Магнус стана, без да продума, взе Рейгнър и се върна в хана.
* * *
Досега не искаше да мисли за това, представяше си, че Аксел и кралското семейство са в безопасност. Имаше нужда да ги вижда така. Но сега…
Известно време крачи нервно из стаята и накрая написа писмо, адресирано до Аксел в Париж. След това зачака отговор.
Той дойде след три седмици от Швеция и бе написан от непозната ръка.