— Флирт ли? Та ние водехме съвсем безобиден разговор — отвърна засегнатият Магнус. — Уверявам ви, че започна ли да флиртувам, цялата зала ще разбере. Всичко живо палува, щом магьосникът флиртува.
Камила се засмя.
— Каква хубава рима.
Шегата на Магнус като че ли отприщи безкрайното недоволство на всички долноземци около масата.
— За какво сме се събрали, освен да разговаряме помежду си? — попита млад върколак, който имаше пламтящите зелени очи на фанатик и слабото решително лице на интелигентен фанатик. Казваше се Ралф Скот. — От три часа сме тук и още не сме имали шанса да се изкажем. Само нефилимът говори.
— Не мога да повярвам — обади се Арабела, очарователна русалка с очарователно разположени миди, — че доплувах по Темза и се съгласих да ме извлекат с макари и да ме сложат в огромен стъклен аквариум заради това.
Тя говореше доста високо.
Дори Моргуацит изглеждаше смутен. Магнус се зачуди защо ловците на сенки имат толкова дълги имена, а магьосниците си избират елегантни едносрични фамилии? Дългите имена явно бяха признак на твърде високо самочувствие.
— Вие, нещастници, трябва да сте горди, че се намирате в Лондонския институт — изрева един среброкос ловец на сенки, на име Старкуедър. — Не бих пуснал тук и един от вас, освен ако не нося мърлявата му глава, набучена на кол. Замълчете и оставете по-добрите от вас да говорят.
Настъпи крайно неловко мълчание. Старкуедър огледа кръвнишки всички и спря очи на Камила, но не я съзерцаваше като красива жена, а като хубав трофей, който би могъл да окачи на стената си. Тя извърна поглед към своя водач и приятел, светлокосия вампир Алексей де Куинси, но той не отвърна на нямата й молба. Магнус протегна ръка и хвана нейната.
Кожата й беше хладна, ала пръстите й съвършено пасваха на неговите. Видя, че Ралф Скот поглежда към тях двамата и пребледнява. Беше дори по-млад, отколкото Магнус си мислеше. Огромните му стъкленозелени очи издаваха чувствата му и сега бяха приковани в Камила.
Интересно, помисли си Магнус и си отбеляза това наблюдение.
— Събрали сме се, за да постигнем съгласие. — Скот говореше преднамерено бавно. — А това означава, че всички трябва да бъдем изслушани. Вече чух каква ще е ползата от мира за ловците на сенки. Искам да обсъдим каква ще е ползата от него за долноземците. Ще имаме ли членове в Съвета?
Старкуедър се задави, а една жена от ловците на сенки рязко се изправи.
— Боже мой, мисля, че съпругът ми беше прекалено развълнуван от предстоящата си реч и забрави да предложи закуски — каза тя високо. — Аз съм Амалия Моргенстърн.
— О, така ли било — помисли си Магнус. — Моргенстърн. Ужасно име.
— Мога ли да ви предложа нещо? — продължи тя. — Веднага ще позвъня на прислугата.
— Не давайте на кучетата сурово месо — изкикоти се Старкуедър и Магнус видя, че друга жена ловец на сенки се хили в шепата си.
Ралф Скот седеше блед и неподвижен. Той беше поел инициативата да събере долноземците тук и бе единственият присъстващ върколак. Дори по-малкият му брат Улси не пожела да дойде и се раздели с него пред стълбите на Института, като тръсна нехайно русата си глава и смигна на Магнус. (Магнус отново си беше помислил, че това е интересно.)
Феите категорично отказаха да се присъединят, кралицата била против идеята. Магнус бе единственият магьосник на сбирката, и то след като се наложи Ралф да го издири заради връзките му с Мълчаливите братя. Самият Магнус не хранеше особени надежди за този опит за примирие с ловците на сенки, но беше срамота да гледа как смелите мечти на момчето се разбиват на пух и прах.
— Нали се намираме в Англия? — попита той и дари Амалия Моргенстърн с очарователна усмивка, а тя като че ли се изчерви. — За мен ще е удоволствие, ако ни сервирате кифли.
— Ама разбира се — отвърна Амалия. — С бита сметана, естествено.
Магнус погледна Камила.
— Имам прекрасни спомени с разбиване на сметана и красиви жени.
Доставяше му удоволствие да скандализира ловците на сенки. Сякаш и на Камила й допадаше. Тя присви за миг зелените си очи от доволство и веселие, като котка, която вече си е хапнала сметана.
Амалия разклати звънеца.
— Докато чакаме кифлите, можем да изслушаме до края речта на скъпия Родерик!
Настъпи смущаваща тишина, насред която мърморенето зад вратата прозвуча силно и ясно:
— Милостиви Ангеле, дай ми сили да издържа...
Родерик Моргенстърн, който според Магнус напълно заслужаваше име, звучащо като хрущенето на дъвчеща чакъл коза, щастливо се изправи и продължи речта си. Амалия се опита да стане незабелязано от мястото си — Магнус можеше да й каже, че кринолините и незабелязаните движения са изгубена кауза — отиде до вратата и я отвори.