Няколко млади ловци на сенки се изсипаха в стаята като падащи едно върху друго кученца и Амалия се ококори в комична изненада.
— Ама какво, за бога...
Въпреки че ловците на сенки се движеха с бързината на ангели, само един успя да се приземи грациозно. Беше момче, или по-скоро млад мъж, който приключи падането си на коляно пред Амалия като Ромео пред Жулиета.
Косата му беше с цвят на монета от чисто злато, без никакви примеси, а чертите му бяха чисти и изящни като гравиран на точно такива монети профил. Ризата му се беше поразмъкнала в процеса на подслушването, а яката зееше отворена и разкриваше крайчеца на руна върху бялата му кожа.
Но най-забележителното в него бяха очите му. Смеещи се очи, изпълнени едновременно с радост и нежност: имаха цвета на искрящо синьо небе преди здрачаване в Рая, когато ангелите, които са били послушни през деня, се поддават на съблазните на греха.
— Не мога да понеса разлъката с вас нито миг повече, скъпа моя, прескъпа моя госпожо Моргенстърн — каза младежът и сграбчи ръката на Амалия. — Копнея за вас.
Той запърха с дългите си златни ресници и Амалия Моргенстърн незабавно се разтопи в руменина и усмивки.
Магнус винаги бе смятал, че предпочита черните коси. Но изглежда, съдбата му повеляваше да разшири хоризонтите си. Или това, или всички блондини на света се бяха наговорили внезапно да изглеждат неустоими.
— Извинете ме, Бейн? — обади се Родерик Моргенстърн. — Слушате ли?
— Съжалявам — любезно отвърна Магнус. — Просто в стаята току-що влезе една изключително привлекателна личност и аз не чух и дума от речта ви.
Вероятно това не беше особено мъдра забележка. По-възрастните ловци на сенки, представителите на Клейва, изглеждаха ужасени и смаяни от факта, че долноземец показва интерес към един от техните. Нефилимите бяха категорични по въпроса за хомосексуалността и социално неприемливото поведение, тъй като основното им занимание беше да размахват огромни оръжия и да съдят де когото сварят.
Това обаче като че ли засили интереса на Камила към Магнус. Тя гледаше ту него, ту младия рус ловец на сенки и прикри усмивката си с облечена в ръкавица ръка.
— Прелестен е — прошепна тя на Магнус.
Амалия забута към вратата младите ловци на сенки — русокосия, един по-възрастен от него младеж с гъста кестенява коса и характерни вежди и тъмнооко, подобно на птичка малко момиченце, което погледна през рамо и се обърна с ясно и въпросително „Тате?" към председателя на Лондонския институт — мрачен мъж, на име Гранвил Феърчайлд.
— Върви, Шарлот. Знаеш си задълженията — отвърна Феърчайлд.
Да, задълженията преди всичко; такъв е пътят на воина, помисли си Магнус. Със сигурност дългът преди любовта.
Малката Шарлот, която вече беше истински ловец на сенки, послушно затопурка навън.
Ниският глас на Камила отново привлече вниманието на Магнус.
— Предполагам, че не бихте искали да си го поделим?
Магнус й се усмихна.
— Не и като ястие. Това ли имате предвид?
Камила се засмя. Ралф Скот изсумтя с нетърпение, но замълча заради Де Куинси, който раздразнено му прошепна нещо; и над целия този шум се надигна недоволното бучене на Родерик Моргенстърн, който явно държеше да продължи речта си — накрая пристигнаха и закуските, внесени от цяла тълпа прислужници със сребърни подноси за чай.
Русалката Арабела вдигна ръка и енергично разплиска водата в аквариума си.
— Ако обичате. И аз искам кифличка.
Когато нескончаемата реч на Моргенстърн все пак свърши, всички бяха изгубили желание за разговори и искаха само да се приберат у дома. Магнус се раздели с Камила Белкор с дълбока неохота, а с ловците на сенки — с дълбоко облекчение.
Беше минало известно време от последното му влюбване и вече чувстваше последиците от това. Спомняше си блясъка на любовта по-ярък, а болката от загубата — по-нежна, отколкото всъщност бяха. Установи, че се вглежда в много лица в търсене на потенциална любов и вижда мнозина като сияйни съсъди за тази възможност. Вероятно този път щеше да е нещо неописуемо, нещо, което кара жадните сърца да бият лудо от копнеж незнайно по какво, но им отнема волята да изоставят стремежа си. Напоследък зърнеше ли лик, уловеше ли поглед или жест, в гърдите му се събуждаше припев, мелодия в настойчивия ритъм на сърцето му. Може би този път, може би с този.
Докато вървеше по Темз Стрийт, започна да крои планове как отново да се види с Камила. Трябваше да се отбие у вампирския клан в Лондон. Знаеше, че Де Куинси живее в Кенсингтън.