Етикетът го повеляваше.
— Все пак — рече си на глас, размахвайки бастунчето с маймунска глава — привлекателните и интересни личности не падат от небето.
Точно тогава русокосият ловец на сенки, когото беше видял в Института, се спусна в салто от върха на една стена и грациозно се приземи на улицата пред него.
— Смайващо красиви костюми, ушити на Бонд Стрийт, и червени брокатени жилетки не падат от небето! — извика обнадеждено Магнус към небесата.
Младият мъж се смръщи.
— Моля?
— О, нищо, нищо — отвърна Магнус. — Какво обичате? Не мисля, че имам удоволствието да ви познавам.
Нефилимът се наведе и взе от паважа шапката си, която беше паднала при скока му, но пак я свали от главата си и я размаха галантно към Магнус. Цялостният ефект от пърхащите му мигли и усмивката се равняваше по въздействие на леко земетресение. Магнус не можеше да вини Амалия Моргенстърн, че се беше разкикотила така, макар че момчето бе твърде младо за нея.
— Цели четирима от почитаемите ни старейшини ми заръчаха в никакъв случай да не разговарям с вас, затова реших, че е наложително да се запознаем. Казвам се Едмънд Херондейл. Може ли да попитам за името ви? Наричат ви само „онзи безочлив нафукан магьосник".
— Дълбоко съм трогнат от тази оценка — каза Магнус и се поклони. — Магнус Бейн на вашите услуги.
— Е, вече се познаваме — отбеляза Едмънд. — Превъзходно! Често ли посещавате свърталища на греха и разврата?
— Сегиз-тогиз.
— Когато изхвърляха чиниите, семейство Моргенстърн казаха, че ги посещавате — каза Едмънд с огромен ентусиазъм. — Ще идем ли?
Когато изхвърляха чиниите? Магнус не схвана веднага какво означава това, а когато разбра, усети студ в гърдите си. Ловците на сенки бяха изхвърлили чиниите, до които долноземците се бяха докоснали, да не би да са им покварили порцелана.
От друга страна, Едмънд нямаше вина за това. А и Магнус нямаше къде другаде да иде, освен в набързо купеното имение на Гросвенър Скуеър. Благодарение на една скорошна авантюра временно беше забогатял (състояние, което презираше; обикновено се опитваше да се отърве възможно най-бързо от парите си), затова реши да живее със стил. Доколкото му бе известно, светското общество на Лондон го наричаше „богаташа Бейн". А това означаваше, че много хора изгаряха от нетърпение да се запознаят с него, но повечето от тях изглеждаха отегчителни. За разлика от Едмънд.
— Защо не? — каза Магнус.
Едмънд засия.
— Прекрасно. Малцина са готови на истински приключения. Не мислите ли така, Бейн? Тъжно, нали?
— Аз нямам много житейски принципи, но един от тях е никога да не отхвърлям възможност за приключение. Другите са: да не започвам романтична връзка с морско създание; винаги да казвам какво искам, защото в най-лошия случай ще настъпи смущение, а в най-добрия — голота; да искам лесните пари предварително и никога да не играя на карти с Катарина Лос.
— Моля?
— Тя мами — обясни Магнус. — Имайте едно наум.
— Много бих искал да срещна дама, която мами на карти — рече Едмънд с копнеж. — Ако не броим лелята на Гранвил, Милисънт, която е истински кошмар на пикет*.
* Една от най-старите игри на карти. Смята се, че датира още от XVI век. — Бел. ред.
Магнус не беше и предполагал, че достопочтените ловци на сенки играят карти, камо ли, че мамят. Вероятно си бе въобразявал, че разпускат с оръжейна подготовка и дискусии за безкрайното си превъзходство над останалите.
Опита се да направи намек на Едмънд:
— В мунданските клубове обикновено не гледат с добро око на клиенти, които, да вземем просто за пример, носят множество оръжия. Това може да се окаже пречка.
— В никакъв случай — обеща му Едмънд. — Разполагам с незначителен арсенал. Само няколко нещастни кинжала, мижаво стили, един-два камшика...
Магнус примигна.
— Нищо и никаква оръжейница. Все пак мисля, че това ще е много забавна събота.
— Превъзходно! — възкликна Едмънд Херондейл.
Явно сметна, че е одобрен за компаньон в малката екскурзия на Магнус. Изглеждаше възхитен.
Клуб „Уайтс" на Сейнт Джеймс Стрийт изобщо не се беше променил. Магнус огледа със задоволство бялата каменна фасада: гръцките колони и арките на по-високите прозорци, които превръщаха всеки от тях в малък параклис; балконите с перила от ковано желязо и сложни спираловидни мотиви, които винаги му напомняха за върволица от охлю-вени черупки; еркерния прозорец, през който навремето един прочут мъж се взирал и заложил на надбягване между капките*. Клубът беше основан от италианец, посещаваше се от престъпници и вече повече от сто години бе неустоимо проклятие за английските аристократи.