— Пусни я, нещастнико! — извика тя и започна да го налага по главата с бонето си.
Мъжът се сепна от тази неочаквана атака, пусна прислужницата, но насочи вниманието си към дамата и стисна ръката, с която държеше бонето. Жената извика повече от гняв, отколкото от ужас, и го цапардоса по носа. Лицето му се извърна леко от удара и Магнус и Едмънд видяха очите му.
Нямаше как да сбъркат бездната зад тези поразителни отровнозелени очи. Демон, помисли си Магнус. Гладен демон, който се опитва да отвлече жена от карета насред Лондон.
Демон, който имаше лошия късмет да върши това пред очите на един ловец на сенки.
Магнус обаче си спомни, че ловците на сенки ловуват на групи и че Едмънд Херондейл беше пиян.
— Така — рече той. — Нека поспрем да помислим. — O, ама ти вече хукна. Прекрасно.
Установи, че говори на палтото на Едмънд, което беше смъкнато и захвърлено на купчинка на паважа, а шапката му се въртеше лекичко до него.
Едмънд скочи, превъртя се във въздуха и се приземи на покрива на каретата, като същевременно измъкна скритите в гънките на дрехите си оръжия: двата камшика, които бе споменал, се извиха като пращящи мълнии в нощното небе. Той ги размахваше с поразителна прецизност и светлината им събуди в разрошената му коса златен огън, който озари изящните му черти. На това сияние Магнус видя как се променя лицето му — вече не беше смеещо се момче, а ангел със сурово изражение.
Един камшик се изви около кръста на демона като мъжка ръка на талията на дама по време на валс, а друг се усука плътно около врата му. Едмънд рязко замахна, демонът се завъртя и се стовари на земята.
— Нали чу дамата — каза Едмънд. — Пусни я.
Демонът изръмжа — зъбите му като че ли внезапно се бяха умножили — и се хвърли към каретата. Магнус вдигна ръка, вратата се затръшна и каретата се изстреля няколко метра напред, въпреки че нямаше кочияш — вероятно вече беше изяден, — а ловецът на сенки все още стоеше на покрива й.
Едмънд не изгуби равновесие. Просто скочи на земята, ловък като котка, шибна с камшика демона през лицето и той отново полетя назад. Едмънд настъпи с крак гърлото му и Магнус видя как създанието се сгърчва и формата му започва да се размива и променя.
Вратата на каретата се отвори със скърцане и дамата, която беше налагала нападателя с бонето си, излезе от убежището си на улицата, където вилнееха демони.
— Мадам — рече Магнус и се приближи до нея, — трябва да ви посъветвам да не излизате от каретата, докато убийството на демона не приключи.
Тя го погледна с големите си тъмносини очи, с цвета на небе точно преди нощта да го потопи в чернота. Косите, които се спускаха от сложната й прическа, бяха толкова тъмни, сякаш нощта все пак бе настъпила, но беззвездна. Макар че красивите й очи бяха широко отворени, тя не изглеждаше изплашена, а ръката, с която бе удряла демона, още беше свита в юмрук.
Магнус се зарече занапред да идва по-често в Лондон. Тук срещаше великолепни хора.
— Трябва да помогнем на този младеж — каза дамата с напевна, мелодична интонация.
Магнус погледна към Едмънд, който тъкмо биваше захвърлян към една стена и кървеше обилно, но се ухили и измъкна кинжал от ботуша си, докато с другата ръка душеше демона.
— Не се тревожете, мадам. Той се справя идеално и сам — -рече Магнус, когато ловецът на сенки заби кинжала. — Така да се каже.
Демонът изгъргори и се замята в смъртна агония. Магнус реши да не обръща внимание на суматохата зад гърба си и се поклони дълбоко на двете жени. Това сякаш не успокои прислужницата, която се сви в тъмната карета и опита да се скрие в носната си кърпичка, като започна от лицето.
Дамата с лъскавата черна коса и теменужените очи пусна вратата на каретата и протегна ръка към Магнус. Тя беше мъничка, мека и топла; дори не трепереше.
— Аз съм Магнус Бейн — каза той. — Може да се обръщате към мен по всяко време в случай на смъртна опасност или ако имате спешна нужда да ви придружа на изложение на цветя.
— Линет Оуенс — отвърна дамата и се усмихна. Имаше прекрасни трапчинки. — Чувала съм, че в столицата дебнат много опасности, но това ми изглежда прекалено.
— Предполагам, че случилото се ви се струва много странно и плашещо.
— Този мъж зъл демон ли е? — попита госпожица Оуенс и посрещна със спокойствие изненадания поглед на Магнус. — Аз съм от Уелс. Там още вярваме в старите порядки и във феи.
Наклони леко глава назад, за да го огледа. Короната й от среднощночерни плитки изглеждаше твърде масивна за малката й глава и стройната шия.
— Очите ви — рече тя бавно. — Вие сигурно сте добър вълшебник, сър, но не мога да разбера какъв е приятелят ви.