— Искаме гаранции, че нито един долноземец, чиито ръце не са изцапани с мунданска кръв, няма да бъде убит. Искаме да се постанови със закон, че ловците на сенки, които нападат невинни долноземци, ще бъдат наказани. — Ралф изтърпя взрива от протести и извика: — Вие живеете според закони! Само законите проумявате!
— Да, нашите закони, законите на Ангела! — избуча Феърчайлд.
— А не правилата, които демонската паплач се опитва да ни наложи — подсмихна се Старкуедър.
— Нима е прекалено да искам закони, които да ни защитават, както има закони, които защитават мунданите и нефилимите? — попита Ралф. — Моите родители бяха убити от ловци на сенки заради ужасно недоразумение, тъй като се озоваха на погрешното място в погрешния момент и бяха сметнати за виновни само защото са върколаци. Сам отгледах малкия ми брат. Искам моят вид да е защитен и силен, а не да ни притискате в ъгъла, докато се превърнем в убийци или бъдем убити!
Магнус погледна към Камила, за да сподели припламналата симпатия и възмущението си от Ралф Скот, така ужасно млад, ужасно наранен и ужасно влюбен в нея. Лицето й бе безстрастно като на кукла, кожата й бе порцелан, който не може да поруменее или пребледнее, а очите — студено стъкло.
Магнус усети безпокойство, но го пропъди. Това беше лице на вампир, естествено, че нямаше да разкрива истинските й чувства. Мнозина виждаха единствено зло и в неговите собствени очи.
— Каква трагедия — каза Старкуедър. — Мислех си, че имаш повече братя и сестри, които да споделят тежкото ти бреме. Та нали се раждате на цяло котило?
Ралф Скот скочи и удари с длан по масата. На пръстите му изникнаха животински нокти, които раздраха дървото.
— Мисля, че имаме нужда от кифлички! — възкликна Амалия Моргенстърн.
— Как смееш? — измуча Гранвил Феърчайлд.
— Масата е от махагон! — извика Родерик Моргенстърн с потресено изражение.
— Господи, големи сте глупаци — рече мрачно Ралф. — Толкова много неща са от махагон.
— Много бих искала кифличка — каза русалката Арабела. — Може би и няколко сандвича с краставица.
— Аз искам яйца с кресон — присъедини се и Рейчъл Брануел.
— Няма да стоя тук да ме обиждате! — каза ловец на сенки, на име Уейбрийд или нещо подобно.
— Не искате да ви обиждат, а настоявате да ни избивате — отбеляза Камила и студеният й глас разряза въздуха. Магнус се почувства почти непоносимо горд с нея, а Ралф й хвърли страстен, изпълнен с благодарност поглед. — Не ми изглежда честно.
— Знаете ли, че предишния път са изхвърлили чиниите, защото били осквернени от допира ни? — попита тихо Магнус. — Можем да стигнем до съгласие само ако проявяваме някакво взаимно уважение.
Старкуедър се изсмя грозно. Магнус всъщност не го мразеше, той поне не беше лицемер. А Магнус ценеше искреността, дори и противната.
— Значи, няма да постигнем съгласие.
— Опасявам се, че е така — измърмори Магнус. Притисна ръка към гърдите си и към новата си наситено синя жилетка. — Опитвам да открия в сърцето си някакво уважение към вас, но уви! Изглежда, е невъзможно.
— Проклет безочлив магьоснически развратник!
Магнус наклони глава.
— Правилно.
Когато таблата със закуските пристигна, престрелката с обиди секна в полза на консумацията на кифлички и паузата бе така мъчително неловка, че Магнус се извини и тръгна уж към тоалетните.
На долноземците бе позволено да влизат само в няколко помещения в Института. Магнус възнамеряваше да се добере единствено до някое мрачно ъгълче и с неудоволствие установи, че първото такова вече е заето.
В него имаше кресло и малка масичка. Над филигранните златни ангели на плота й се беше привел мъж, който стискаше в ръце кутийка. Магнус веднага позна блестящата коса и широките рамене.
— Господин Херондейл? — попита той.
Едмънд силно се стресна и за миг Магнус си помисли, че дори ще падне от стола, но грацията на ловеца на сенки го спаси. Едмънд се втренчи в него с помътен, наранен и изненадан поглед, като събудено с плесница дете. Всъщност Магнус се съмняваше, че изобщо е спал, защото лицето му беше белязано от безсънни нощи.
— Тежка нощ? — попита Магнус малко по-внимателно.
— Пийнах няколко чашки вино покрай патицата с портокали — отвърна Едмънд с кротка усмивка, която изчезна още в зародиш. — Вече няма да ям патица. Не мога да повярвам, че съм я харесвал. Патицата ме предаде. — Замълча, после призна: — Вероятно чашките бяха повечко. Не те видях на Итън Скуеър.
Магнус се зачуди защо изобщо трябва да го е виждал там, но после си спомни. Това бе адресът на красивото момиче от Уелс.