Не беше честно, че Законът на нефилимите го принуждаваше да избира.
Едмънд въздъхна. Изглеждаше изтощен.
— Извини ме, Бейн. Държа се като дете, което пищи и рита срещу съдбата, а вече е време да спра да бъда глупаво момче. Защо да се боря срещу избор, който вече е направен? Ако трябваше да избирам дали да жертвам своя живот, или този на Линет, бих се жертвал всеки ден до края на вечността.
Магнус извърна очи от настъпилата разруха.
— Желая ти късмет — рече той. — Късмет и любов.
Едмънд леко се поклони.
— Желая ти хубав ден. Мисля, че няма да се видим отново.
Той се отдалечи към вътрешността на Института. Щом измина няколко крачки, се поколеба и спря. Светлината, която нахлуваше от тесния църковен прозорец, позлати косата му и Магнус си помисли, че ще се обърне. Но Едмънд Херондейл не погледна назад.
Магнус се върна с натежало сърце в залата, където ловците на сенки и долноземците все още водеха словесна война. И двете страни нямаха намерение да отстъпват. Магнус реши, че е безсмислено да остава.
През витражите на прозорците завесата на нощта се вдигаше, за да разкрие нов ден. Време беше вампирите да си тръгват.
— Струва ми се — рече Камила, докато си слагаше алените ръкавици, — че няма защо да се събираме отново.
— Да, ако долноземците си останат такива безочливи негодници — каза Старкуедър.
— И ако ловците на сенки си останат такива лицемерни убийци — сопна се Скот.
Магнус не можеше да го погледне в очите, не и след срещата с Едмънд Херондейл. Не желаеше да вижда още едно момче с разбити мечти.
— Стига толкова! — извика Гранвил Феърчайлд. — Мадам, нали не искате да повярвам, че никога не сте наранявали човек. Не съм глупак. Ловците на сенки убиват единствено в името на справедливостта и за да спасят беззащитните.
Камила се усмихна бавно и сладко.
— Ако вярвате в това, значи, сте глупак.
Последва още един страховит, изтощителен изблик на гняв от страна на ловците на сенки. Магнус с удоволствие видя как Камила защитава момчето. Тя харесваше Ралф Скот. Вероятно дори нещо повече. Магнус се надяваше да бъде избраният, но усети, че не може да завиди на Скот за обичта й. Предложи й ръка, когато напускаха залата, Камила прие и излязоха заедно на улицата.
Там, на стъпалата пред самия Институт, се спуснаха демоните. Летящи чудовища със зъби като бръсначи и черни, огромни като престилка на касапин ципести крила. Те затулиха нощта, скриха луната и изтриха звездите, а Камила потрепери до Магнус с оголени зъби. Щом усети страха й, Ралф Скот се хвърли към враговете, трансформирайки се в движение, и събори един демон на паважа.
Ловците на сенки също се втурнаха в атака, мечове излетяха от ножниците, дрехи бяха захвърлени. Амалия Моргенстърн извади малка симпатична брадвичка изпод бухналите си поли. Родерик Моргенстърн изтича на улицата и прободе демона, с който се бореше Ралф Скот.
Откъм малката карета долетя ужасеният писък на Арабела, която се сви на дъното на печално неуместния си аквариум.
— След мен, Джосая! — избоботи Феърчайлд и Джосая Уейбред — не, май че беше Уейланд, се присъедини към него.
Двамата застанаха пред каретата, за да защитят Арабела, и не позволиха на нито един демон да премине през сияйната линия на остриетата им.
Сайлъс Пангборн и Елоиза Рейвънскар също излязоха на улицата и започнаха да се сражават, допрели гърбове, а оръжията се превърнаха в неясни сияния в ръцете им. Движеха се в съвършен синхрон, сякаш се бяха слели в едно-единствено яростно създание. Де Куинси им се притече на помощ.
Внезапно Магнус усети, че е сам. Камила го беше изоставила и тичаше да помогне на Ралф Скот. Един демон скочи, нападна я в гръб и я сграбчи с острите си нокти. Ралф изрева от отчаяние и мъка. Магнус взриви демона във въздуха точно преди Камила да се свлече на земята. Наведе се и вдигна треперещото й тяло на ръце. Със смайване видя, че зелените й очи блещукат от сълзи, и се изненада колко е крехка.
— Моля за извинение. Обикновено не падам толкова лесно. Веднъж една гадателка мундан предрече, че смъртта ми ще дойде изненадващо — рече Камила с треперещ глас. — Глупави суеверия, нали? Все пак е добре да си предупреден. Не бих се страхувала от нищо, ако вече знам, че опасността наближава.
— А аз ще съм напълно смазан, ако дрехите ми бъдат съсипани от демон, който и понятие си няма от мода — отвърна Магнус и тя се засмя.
Очите й бяха с цвят на оросена трева, тя беше смела, красива и готова да се сражава за своите, и все пак се осланяше на него. В този миг Магнус почувства, че е спрял да търси любовта.